Фоторевю: Галерия Jason Howe – Много е трудно да чуеш майка си да плаче

Самоук фотограф, роден през 1971 г. в Ипсуич, Великобритания. Страстта му към фотографията започва още в училище и не стихва през десетте години, в които работи в магазин за фотоапарати. По това време Джейсън придобива технически познания по фотография и прави първите си пътувания до Латинска Америка. По време на десетте години, прекарани в почти всички страни на този континент, той прави много пътувания с продължителност от няколко седмици до една година.

Снимка: Jason Howe.

Джейсън Хау: „Много е трудно да чуеш виковете на една майка.“

През 2001 г. Джейсън решава да се съсредоточи върху репортажната и документалната фотография. Година по-късно е нает от World Picture News и от декември 2003 г. прекарва 13 месеца в Ирак, като ежедневно снима събитията в страната.

През 2006 г. Джейсън заснема войната в Ливан, а по-късно пътува до Афганистан, особено до размирната провинция Хелманд. Понастоящем Джейсън работи за глобални редакционни фирми в Близкия изток, Далечния изток и Азия, като се установява в Кабул за по 6 месеца, а останалото време прекарва между Европа и Азия. Джейсън е един от най-добрите военни фоторепортери в света. Снимките на Джейсън Хау можете да видите на неговия уебсайт conflictpics.com.

Конфликтът в Колумбия. Бомба в автобус

– Виждате много прилики между Втората световна война и войната в Афганистан?

– Виждам голяма разлика. Във войната в Афганистан се полагат огромни усилия да се сведат до минимум жертвите сред цивилното население. Вчера например един шофьор на такси ме попита защо Америка не бомбардира цялата територия на талибаните? Казах му, че не могат да го направят, защото цивилните ще пострадат. Но когато става дума за Втората световна война, има огромен брой цивилни жертви, включително жени и деца. Предимно жени и деца. Днес не можем просто да бомбардираме хората. И точно тук виждам огромна разлика.

– Каква е причината?? Каква е разликата между тези и тези?? Станали сме по-цивилизовани?

– Заради натиска, който пресата оказва върху тях. Това се дължи на големия брой журналисти, които присъстват на всяка война. Виждали сте какъв е бил Грозни по време на войната в Чечения

– Но там имаше и много журналисти..

– Да… Може би руснаците просто не се интересуваха толкова много от това, което се случваше там. Последният път, когато бях в Афганистан и бяха убити цивилни, се вдигна голям шум около това и американците трябваше да се извинят. В днешно време е много трудно да се скрие смъртта на цивилни граждани.

– Ако американците са толкова загрижени за чуждото мнение, защо тогава започват все повече войни??

– Този въпрос вероятно е по-добре да бъде зададен на анализатор.

– Разбира се, но искам да го попитам човек, който за разлика от анализаторите вижда тази война отвътре.

– Да, да. Моята задача е да покажа на тези анализатори снимки от войната, а те да ги анализират и да намерят решения. Не е моя задача да анализирам причините за конфликтите, но се опитвам да ги открия и да ги обясня. Честно казано, не знам защо Америка започва нови войни. Не знам дали има финансови причини. Всеки знае, че войната е добър бизнес. Не знам дали причината е стабилността в региона, желанието да се спре нарастващото влияние на Пакистан или Иран върху Афганистан. Има много причини, но не е необходимо да ги знам, за да работя.

– През последните години професията на военния репортер стана модерна. Пишат книги за това, снимат филми за него. Бихте ли били много разстроени, ако отсега нататък всички войни по света спрат??

– Не съвсем. Защото, когато го започнах, имах основателна причина. Не исках да променям света.

– И всеки иска да!..

– Не исках да го правя! Но работата с новините наистина ми допадна. Исках да проверя себе си. Исках да бъда първият, който ще отрази новината.

– Защо??

– Не знам.

– Когато в Домодедово беше извършен терористичен акт, две минути по-късно имаше съобщение в Туитър за това. Но никой никога не е успял да отговори на въпроса: защо да разберем това преди другите??

– Да… Но ако разберем по-рано, ще можем да променим нещо. Ако искате да промените нещо, е много важно да получите информация бързо. Важно е да не губите време. Но ако го правите само заради собствения си опит, значи сте егоист. Страхуваш се, значи все още си жив. Аз също се изпитах до крайност. но е и егоистично. Имахме нужда от опита от предишни войни. Нямаше да има Втора световна война и нямаше да знаем колко ужасно изглеждат градовете след бомбардировките. Няма да знам какво е останало след атомните бомби. Но все още има снимки. Можете да ги погледнете и да се запитате защо отивате на война? Искате ли да промените нещо?? Или искате да се тествате?? Снимките наистина променят света. Познавам фотографи, които снимат война от десетилетия, и всяка година стават все по-луди, а семействата им се разпадат. За какво?? Да останеш без семейство? Да преживеете посттравматичен шок?

– И вие самият започнахте да пиете?

– Преди пиех. Защото, когато се върнем към нормалния живот, нищо не докосва нервите ни така, както битката. Ако реша да спра утре и да създам семейство, мога да го направя. Мога да си намеря нормална работа, мога да имам деца, мога да водя нормален живот. Но сега не мога да си позволя семейство, това е невъзможно. Но това е мое решение. Реших да следвам собствената си мечта, като се откажа от нормалните неща.

– Е, добре… Какъв процент от емоциите, които изпитвате, когато снимате трупове, можете да предадете на зрителите, които гледат снимките ви??

– Не вярвам в абсолютната обективност! Защото тогава трябва да мислите, че смъртта на тези хора е била нечия грешка, нечие решение, някой друг е платил за оръжието, което ги е убило. Но ако не сте съпричастни, ако сте безразлични, снимките ви също ще отразяват това. И хората, които гледат снимките ви някъде в Лондон, няма да могат да усетят миризмата на трупове, да чуят майка, която плаче заради загубата на детето си, в тези снимки няма да има никаква емоция. Затова трябва да сте емоционални – разбира се, не толкова, че да плачете и да страдате за смъртта на други хора. Трябва да намерим баланс. Не можеш да гледаш трупове и да не чувстваш нищо. Трябва да си тръгна за известно време, за да свърша нещо друго. Веднъж видях повече от трийсет мъртви деца в Ливан, а един мой колега, който беше с мен, се разболя. Не можете да си позволите да претърпите твърде много емоционални щети.

– Когато говорехте за миризмата на фотографията, не преувеличавахте?

– Не, не знам. Ако картината се докосва, тя мирише. Когато гледате снимки на хора, които стрелят, разбира се, не чувате картечен огън. Някои изобщо не са чували стрелба. Но понякога успявате да снимате макар че е много трудно така, че зрителят, който гледа снимката, да чуе същото, което сте чули, когато сте снимали. Разбира се, не можете да накарате снимка на труп да мирише, но ако снимате тялото правилно, може би зрителят ще усети нещо неприятно. Това зависи и от вашето въображение.

– Но не всеки, както казвате, познава миризмата на войната.

– Да, хората ходят на кино, гледат военни филми. Истината е, че в действителност войната е много различна. Бързо щракване и си мъртъв. Войниците не се бият така, както ги представят по филмите. Деветдесет процента от времето си прекарват в седене, пушене, разказване на истории един на друг.

– Да, те седят и чакат нещо да се случи… Така правят и военните фотографи.

– Но в нашата работа е трудно да разберем кога ще се случи нещо. Можем само да чакаме. Има голяма разлика между очакване на земетресение и очакване на военни действия. Хората умират. Правителствата не обичат да показват на света смъртта на своите войници, смъртта на цивилни граждани. И предпочитат всички да мислят, че например в Афганистан нищо не се случва. И трябва да документирате всяка смърт, която видите. Хората купуват вестници не за да разберат какво се случва в Афганистан, а за да прочетат за сватбата на престолонаследника.

– Имате ли сериозни грехове??

– Например?

– Е, най-големият грях е изписан на лицето ви. Депресия.

– Можете да четете лица!

– Не и ако не е толкова очевидно.

– Не искам прошка за нищо. Има хора, които заседават в парламентите, преподават на децата в училищата. които имат съпруги и деца. Преди да умра, ще си задам само един въпрос: направил ли си всичко, което си искал да направиш в живота си?? И ако кажа: „Не, не, никога не съм пътувал по света, никога не съм правил нещо, което да трогва нервите, тоест исках да го направя, но направих нещо друго“… Ако искам да се върна в Афганистан, няма да отида на друго място, ще отида в Афганистан. Ако не исках да бъда фотограф, щях да избера друга професия. Аз съм това, което исках да бъда. Не мисля, че ще съжалявам, че не съм имала деца, няма да съжалявам, че не съм се омъжила.

– Не, няма да го направите?

– Не, не съм!

– Говориш за това твърде много. Вече съжалявате!

– Казвам истината!

– Или не съжалявате, защото все още имате много време и можете да имате всичко?

– Да, точно така, ето защо. Искам само да кажа, че успях да направя много от нещата, които смятам за най-важни в живота си. Но ако някой ми беше казал: Имаш само една година да се ожениш и да родиш дете, защото след една година ще умреш, нямаше да го направя. Защото, когато ти остава една година, това няма значение. Сега съм много щастлива, че успях да издам книгата си.

– Да, ама не е честно да се жениш, като знаеш, че ти остава само година..

– Да… Но ако някой ми каже: остават ти десет години живот и все още можеш да имаш красива жена и прекрасни деца, но трябва да се откажеш от фотографията, никога повече няма да отидеш в Колумбия или Афганистан, никога повече няма да правиш новини, трябва да се откажеш от всичко, което си живял досега – бих отговорил: в никакъв случай!

– Така че вие имате собствена връзка с времето?

– Да, точно така, вече съм мислил за това. Гледам първите си снимки от Колумбия, това е първият ми опит, но ми се струва, че между мен и тях има десет години. Имам чувството, че ги свалих едва вчера. Така че времето постоянно се свива и разширява. Следваш войниците. След секунда правиш грешна крачка и кракът ти се откъсва. Или глава. И ти си мъртвец. Преминавате метър по метър, като отброявате на всеки десет секунди. Тези десет секунди се увеличават..

– И изобщо, по време на война, дори когато пушиш и чакаш, времето се разтяга или съкращава?

– Мм… Различно. Зависи от това какво се случва. Една секунда може да ви се стори като два часа.

– А когато ви изостави момиче, какво се случва след време??

– Преди година скъсах с приятелката си, но сякаш беше вчера. Някои от събитията в живота ни сякаш са се случили едва миналата седмица и това е много болезнено. Кашлица .

– За момичетата е по-лесно да разберат един войник, отколкото един военен фотограф. Или пък изобщо не сте били горди?

– Много фотографи в Колумбия и Афганистан често вършат същата работа като войниците. Последната ми приятелка изучаваше китайска медицина, нямаше нищо общо с професията ми, не се интересуваше от войната, не четеше новините и се гордееше с мен, но връзката ни беше разрушена от трите месеца, които прекарах в Афганистан. Може би ще се върна, а може би не – никога не се знае. И всеки реагира по различен начин на нея. Но мисля, че това е защото тя не ме обичаше. Когато човек обича, той чака. Когато не го прави, не го прави… Но аз трябваше да си свърша работата. Не можех да се откажа от работата си.

– Ако трябваше да се откажете от работата си заради любовта, скоро щяхте да се влюбите в приятелката си?

– Точно така! Да. Ще съжалявам за това. Но… затова фотографите имат такива проблеми във връзката.

– Соломон каза: „всичко преминава“.

– Да, вярвам във времето. Първите дни след раздялата са ужасни. И дори месеци – три, четири. Но след това отминава. Не можете да се отървете от болката за една седмица. Трябва да отида в Либия. Някои фотографи печелят парите си, без да се притесняват за самите либийци. Предпочитам да се концентрирам върху една история и да я доведа докрай, дори и да не носи печалба.

– Като всеки военен репортер и вие имате първите си трупове?

– Да, виждал съм ги в Колумбия, в моргата. Бяха нарязани, застреляни. За мен те бяха като животни, не можех да повярвам, че някога са били хора. Те миришеха, разлагаха се. Бяха мъртви животни, помислих си аз. Едва след втория път почувствах, че те са човешки същества и че са страдали много преди да умрат. Беше ми трудно. Трудно е да напуснеш някое място, да се върнеш след няколко дни или часа и да видиш, че от живите са останали само трупове. Много е трудно да чуеш виковете на една майка.

Благодарение на //planetpics за предоставените за публикуване снимки.

Афганистан. Операция „Южен звяр“

Афганистан. Разузнавателната бригада

Афганистан. Разузнавателна бригада

Афганистан. Британски и афганистански войници в борбата с талибаните.

Афганистан. Разузнавателна бригада

Военна операция в Колумбия