Преглед на изложбата на Йозеф Куделка Нашествие 68. Прага.

Историята на съветското нахлуване в Прага през 1968 г. е като история от старите времена. в рамките на паралелната програма на Четвъртото биенале на съвременното изкуство братята Люмиер показват филма „Нашествие 68″ на Йозеф Куделка. Прага“.

Ненавременни паралели

Не очаквах някакви особени разкрития или емоции, когато отидох на изложбата. Историята на съветското нахлуване в Прага през 1968 г. беше за мен като реликва от древни времена: черно-бели хроники, нишки от историята, чуждо нещастие… Разбира се, като всеки демократично мислещ човек, от ранна младост изпитвах симпатия към чехите и техния кратко разцъфнал цвят „Пражка пролет“ и осъждах въвеждането на танкове в. Но ако трябва да бъда честен, тази история никога не ме е вълнувала в дълбочина: случила се е преди да се родя, не е засегнала семейството ми и затова никога не е била в сърцето ми като войната или ГУЛАГ. Още по-удивително беше, когато се разхождах по коридорите, разглеждах снимките и четях текстовете. Това бяха разнообразни чувства, които сякаш идваха към мен от двете страни на конфликта: объркване и съчувствие, ентусиазъм и въодушевление, неверие и ярост. Но главното е някаква непреодолима тъга, която внезапно ме накара да заплача някъде по средата на изложбата, когато гледах лицата на чешките борци от съпротивата и съветските войници на поредната снимка.

Нахлуване в Прага 68″ включва известни снимки, направени от младия тогава Йозеф Куделка по време на нахлуването в Прага на войски от пет държави от Варшавския договор – за „спешна помощ на братския чехословашки народ“ редовете са от съобщението на ТАСС . Куделка е начинаещ фотограф в тридесетте си години, чието портфолио включва театрални творби и фотографско изследване на румънските роми, но не и новинарски репортажи или репортажи за актуални събития. Но танковете в Прага променят професионалните му планове. На 21 август той излиза по улиците на града и в продължение на една седмица прави множество снимки на събитията.

Има няколко анекдота за историята на създаването му.

– За една от тях Йън Бери разказва красноречиво на страниците на книгата си „Магнум: петдесет години на фронтовата линия на историята“: „Българските войници не знаеха къде се намират – повечето мислеха, че са в Германия – или какво се случва там. През първите дни бях единственият чуждестранен фотограф там – и снимах с няколко фотоапарата Leica изпод палтото си. Трябваше да се движа много бързо, защото ако руснаците ви видят, че снимате, ще стрелят над главата ви, а после ще ви преследват, за да ви хванат и да ви вземат фотоапарата – но чехите щяха да ги спрат, ако можеха. Единственият фотограф, който видях освен мен, беше истински маниак. На ремъка на врата му висяха няколко старомодни фотоапарата, а на рамото му имаше картонена кутия. Той просто скочи до руснаците, качи се на танковете и ги снима на открито. Тълпата го подкрепяше, идваше при него и го заобикаляше всеки път, когато руснаците се опитваха да му отнемат филма. Опитвах се да разбера дали този човек е най-големият смелчага тук, или главният луд.“Между другото, този разказ започва с описание на работата на фотографите в революционен Париж не забравяйте, че през 1968 г. във Франция и Мексико се провеждат студентски бунтове, в САЩ – антивоенни протести, Еди Адамс заснема Виетконг и убива Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди .

– Друга история е разказана на уебсайта на „Магнум“ от Матрин Фукс: „Куделка беше приклекнал на покрива на сграда на Вацлавския площад с обектив, насочен надолу към улицата… Докато щракаше затвора, Куделка почти не забелязваше хората, които махаха и сочеха с пръст към него, или Българските войници, които крещяха, мислейки, че е снайперист. Изведнъж група съветски войници нахлуват в сградата, на чийто покрив той се е крил по това време, и го преследват. Той избяга с „Leica“ на врата си, като се провираше и драпаше по покривите, после се измъкна през един прозорец и изчезна в тълпата на улицата.

Снимките са изпратени на Запад, където са разпространени от агенция „Магнум“ и публикувани през 1969 г. в британския вестник „Съндей таймс“ под инициалите P. P. фотограф от Прага . Куделка крие авторството си от страх от преследване от страна на семейството и роднините си. Същата година Magnum присъжда на фотографа – също анонимно – златния медал на Робърт Капа, а след това му помага да напусне страната през 1970 г. Тогавашният президент на Magnum Елиът Еруит подава молба до чехословашкото Министерство на културата, в която иска Куделка да бъде освободен от страната за три месеца, за да може да продължи проекта за ромите. Фотографът незабавно заминава за Лондон и подава молба за политическо убежище, като признава авторството на снимките едва 16 години след публикуването им. Около 15 изображения са станали известни, а останалите са публикувани съвсем наскоро като цялостен проект. Самият Куделка става известен фотограф, носител на много награди. Настоящата изложба, която обиколи света през последните три години, е направена през 2008 г. по повод 40-годишнината от нахлуването на Варшавския договор в Прага. Magnum и Aperture издадоха и албум: сред 250-те снимки много са показани за първи път, придружени от архивни материали и текстове на чешки историци. Книгата е преведена на Български език през 2009 г., но едва сега получава внимание.

Йозеф Куделка открива изложба във Фотоцентъра в Бърно. Lumiere.

Освен снимките на Куделка настоящата изложба включва и хроника на събитията и много откъси от различни текстове: предавания на Пражкото радио, призиви на Пражкия градски комитет, статии от чехословашки вестници и призиви на водещи чехословашки официални лица, както и изявления на ТАСС и многобройни лозунги, изписани по стените от участниците в съпротивата. Като цяло изложбата – фина, балансирана, интелигентна – създаде впечатление за забележителна съгласуваност, работеща като едно цяло. Фотографията играе важна роля в това емоционално пространство – спусък, фар, прожектор, насочващ вниманието към други артефакти от епохата, разпалващ чувства, подчертаващ ключови идеи и поставящ акценти – но тя не би работила толкова добре без много детайли. Творбите на Куделка, окачени по стените, преплетени с текстове и придружени от леко тъжна, леко тревожна музика, създават усещане не за излишък или напрежение, а за разгръщащи се ситуации – от първите улици, все още недокоснати от хаоса, до изгорелите коли и мъртвите хора. И разгръщането на собствените емоции на зрителя, на когото не се казва какво да мисли, а само се насочва да гледа – с кулминация в последната зала, където цялата стена срещу входа е заета от голяма снимка на тълпата, а на другите две има лозунги, изписани на черен фон, които хората пишат по градските стени.

„Ние се страхувахме от Запада. Атакуваха ни от Изток“, „Вчера приятели – днес убийци“, „Ние сме с вас, бъдете с нас“, „Ленин, стани – Брежнев е полудял“, „Истината е по-силна от властта“, „Не забравяй: цензурата е краят на истината“, „Иване, върви си скоро у дома. Наташа се разхожда с Коля. Майка“, „Загубихме петима братя – сега целият свят е с нас, няма за какво да скърбим“, „1945 г. – освободители, 1968 г. – окупатори“. И още: „съветските окупатори повярвайте ми, трудно ми е да дам такова определение, но за съжаление то е вярно “ – редове от „Руда право“ от 25 август 1968 г. „Нашият град преживява може би най-трудните моменти в съвременната си история. Неведнъж в миналото в Прага са нахлували чужди сили. … За първи път в историята нашият град е превзет от войски на съюзнически и приятелски държави“ из обръщение на Пражкия комитет на СПЧ . Прокламациите, надраскани по стените и отпечатани на саморъчно направени листовки, са близки до сърцето, изпълнени със странна липса на агресия, дружелюбност и топлота на човешките чувства – и чувство на объркване, което преодолява всичко това.

Това усещане за взаимно объркване е може би основното, което обединява съветската и чешката страна, но също така подчертава и различията. Тези разлики са фини, но съвсем очевидни. Чешките текстове са изпълнени с швейцарски хумор и спокойствие, с много лични местоимения „нашата страна“, „нашият град“, „ние“, „вие“ ; лицата са понякога открити и усмихнати, понякога тъжни или гневни, но винаги изпълнени с чувства. Дори в моменти на конфронтация те се опитват да крещят на конкретни хора в танковете, вместо по някакъв начин да наранят, унижат, унищожат „врага“. Сякаш тези хора правят тънко разграничение: между властта и индивида, между публичното и частното пространство. Тези субекти могат да бъдат в опозиция „ние вече знаем, че няма нищо, което Българските управници да не могат да направят, категориите истина и морал не са нищо друго освен машинации на империалистите“ или да бъдат заедно „ние ви служихме, вие ни избрахте“ , но частното и официалното не съвпадат, не са равни. Изявленията на съветския ТАСС са поразителни със своята шаблонност, скованост и клишираност, сякаш в тях няма място за човешко същество. Но лицата и фигурите на съветските войници са особено шокиращи. Уморени, потиснати, потиснати, неусмихнати хора в униформи, които ни напомнят за онази предишна победа, сякаш никога не са почивали от Великата отечествена война насам. Много от тях напомнят и за изстрадалите, примирени лица на Дмитриев и Лобовиков. Те не са зли, не са кръвожадни – но сякаш не разбират какво се иска от тях и какво трябва да се отрази на лицата им. Хора, които са сведени до служебните си функции, без да имат право дори на човечност – на прояви на човечност. За прости чувства. Прости емоции. Усещане за собствената стойност на собствения живот и на живота на другите..

Това е моментът, в който ви се иска да плачете. Защото не знам как е при другите, но аз не можех да не се замисля за някои горещи мисли. Като например идеята, че утъпканите издънки на една пролет ни напомнят за многото други размразявания и пролети, които никога не са довели до разцвет – в страна, която изпрати танкове в Прага. Или паралелът с приглушен, неемоционален глас и странна, полуобъркана усмивка „Тя се удави“ – в момент, в който от вас се очаква да говорите топло, живо. Цялата абсурдност на собствената му система, нейните клишета и застояли, архаични, празни формули, целият копнеж на хората, които задушават вътрешното си изтръпване с жестокост, „PR акции“ или водка, стават видими, видими на фона на други лица и текстове. И тук искам, като полуглава и виеща жена, да плача за всички нас, прости и сложни, „народа“ и „интелигенцията“, с власт или без власт, застинали, изтръпнали и цинични, които не вярват, че има истина или неистина, които се чувстват изолирани един от друг и от ритъма на живота и които все се връщат в същия кръг на ада.

Подозирам, че ще има хора, които ще кажат, че изложбата за ’68 г. има за цел да „манипулира“ или да „очерни“. Самата фотография, с нейната притисната очевидност на смисъла, противоречи на това. Фотографията на Йозеф Куделка, която тук изпълнява основната си функция – да демонстрира привидно разбираемото, но някак забравено или пренебрегнато в обикновения живот.

Изложбата на Йозеф Куделка „Нашествие 68. Прага“ се организира от фондация Aperture, Центъра за фотография „Братя Люмиер“ в сътрудничество с Йозеф Куделка и се продуцира съвместно с Magnum Photos.

Josef Koudelka/Magnum Photos

От „Нашествие: 68 Прага“ Aperture, септември 2008 г. . .