Професия – военен кореспондент

„Ще гледам трупове“, „Знаеш ли колко красива може да бъде една експлозия??“, „Искам да отида на война! Тук всичко е скучно и сиво“, чувам от колегите си. Тези, които са преживели трагедия, обикновено са засегнати по някакъв начин от нея. Военните кореспонденти не правят изключение. На въпроса ми отговаря Антъни Файнщайн, професор по психиатрия в Университета в Торонто, автор на книгата „Журналисти под обстрел: психологическите опасности при отразяване на войната“.

Бихме искали да благодарим на MIA RUSSIA TODAY за предоставените снимки.

– Разкажете ни как започнахте. Кой беше първият ви пациент??

– Беше жена. Тя дойде в моята клиника преди 14 години. Случаят ѝ ми се стори много интересен и след разговора с нея реших да изучавам посттравматичния синдром при военните кореспонденти. Дълго време работи в Африка, а операторът ѝ е убит пред очите ѝ. Психологическото ѝ състояние става все по-лошо и тя започва да пие алкохол, за да се отпусне. Много се страхуваше, че ръководството ще разбере за проблемите ѝ и ще я уволни. Когато влезе в кабинета ми, не можеше да говори. След терапията говорът започва да се възстановява. Моят пациент е напълнял. Впоследствие тя решава да се откаже от военната журналистика.

– Защо хората искат да отидат на война, да рискуват живота си?? Каква е основната мотивация?

– Има определена група хора, които се нуждаят от риск, които не могат да живеят без приключения. Тя не се определя само от психологически и социални фактори. Запознати ли сте с думата „моноаминооксидаза“ или накратко МАО??

– Мисля, че това е нещо от биологията..

– Точно така. Това е ензим, който разгражда невротрансмитерите адреналин, норадреналин, допамин и други . Многобройни проучвания показват, че колкото по-ниски са нивата на МАО, толкова по-голяма е склонността към приключения и поемане на рискове. За да бъдеш военен репортер в продължение на години, трябва да имаш определена биология. В противен случай тялото ви не може да се справи: твърде опасно е.

– Ако отида на война за първи път, можете ли да ми кажете какви са шансовете ми??

– Мога да разбера дали имате предразположение към тази професия. Но не мога да предвидя дали ще се оправите или не, колко сте податливи на посттравматично стресово разстройство. Това е по-сложно.

– Какъв процент от журналистите страдат от посттравматично стресово разстройство?

– Приблизително 25 процента, което е повече, отколкото в армията.

– По какво се различава от нормалния стрес??

– Съществуват 3 групи симптоми. Първият е натрапчиви травматични спомени, кошмари. Вторият е междуличностни проблеми, откъсване от обществото. Третият е свързан с физическите прояви: главоболие, влошаване на паметта, неспособност за концентрация. Ако страдате от посттравматично стресово разстройство, трябва да имате и трите групи симптоми. И продължава повече от месец.

– Какви са последствията??

– Възможно е да има много сериозни проблеми в работата и във взаимоотношенията. Пристрастяване към наркотици, алкохолизъм. Опитваме се да не говорим за това, но има вероятност да се самоубие. Журналистите, страдащи от посттравматично стресово разстройство, се нуждаят от лечение. След терапията можете да се върнете на работа и да се върнете в конфликтните зони. Що се отнася до личния живот, процентът на разводите е доста висок. Един репортер ми разказа как е побеснял, след като жена му се обадила. Тя се обади и каза, че има огромен проблем: пералнята ѝ се е развалила. Неговата реалност е различна. Според моите проучвания най-силните съюзи са тези, в които и двамата партньори са журналисти.

– Има ли разлика между половете?? Кой е по-склонен към разстройства: жените или мъжете?

– Жените са по-склонни към депресия. Има случаи, в които посттравматичният синдром се появява след раждане. Една от моите пациентки започна да сънува кошмари след раждането. Тя е била в горещи точки много пъти преди това и не страда от психично заболяване. Жените също така са по-често засегнати от алкохолизъм.

– Има ли разлика между писатели, фотографи и оператори??

– Спомнете си известното изказване на Капа: „Ако снимките ви не са достатъчно добри, значи не сте били достатъчно близо“? Най-близо са фотографите, при които посттравматичното стресово разстройство е по-често срещано.

– Когато работите с фотографи, разглеждате техните снимки? дали има връзка между изображението и психологическото състояние?

– Това е интересен въпрос! Не, никога не съм го правил. Всички военни фотографи снимат ужасни неща. Много от техните снимки никога не се публикуват и ние никога не ги виждаме.

– Зависи ли посттравматичният синдром от страната, в която работи журналистът??

– Не знам. И мисля, че никой не знае. Не са провеждани подобни проучвания. Но повечето репортери смятат, че Чечения е най-опасният регион.

– Работили ли сте някога с журналисти от ислямски страни??

– Не. Но веднъж ме помолиха да проведа съвместен семинар за израелски и палестински журналисти. Интересното е, че всички израелски кореспонденти бяха добре запознати с посттравматичното стресово разстройство и последиците от него, докато палестинските им колеги за първи път чуха за него от мен. Мъжете не искаха да чуят нищо и казаха, че не се интересуват и нямат нужда от това. Жените, от друга страна, проявиха любопитство.

– За работодателите: могат ли те да помогнат на журналистите и как??

– Ролята на редакторите не бива да се подценява. Те трябва да бъдат много внимателни към журналистите, които работят в горещи точки. Не мисля, че те могат да бъдат терапевти. Но ако забележат промяна в психологическото състояние на журналиста, те могат да го посъветват да потърси помощ. За съжаление редакторите често не обръщат внимание и не искат да слушат. Журналистът не трябва да се страхува от наказание или уволнение – той трябва да има пълно доверие на своя редактор. Наистина ми харесва подходът на CNN. Те приемат психологическата помощ доста сериозно.

– Това е част от застраховката?

– Не, това не е част от здравното осигуряване. Мога да говоря от опит. SNN ме кани да изнасям лекции и семинари. Когато един журналист отиде в конфликтна зона, той вече знае за мен и винаги може да ми се обади, за да разговаряме. Или аз му се обаждам. Когато се върне, ще мога да летя при него. На разположение съм по всяко време. Това е начинът, по който работи CNN. Те не могат да назначат охранител на всеки журналист, за да гарантират физическата му безопасност. Но те винаги могат да му гарантират психологическа помощ. Провеждам и семинари за редактори и мениджъри. Образованието е много важно, те трябва да обучават ръководния екип. Свободните професии са в много по-трудно положение, включително по отношение на физическата сигурност.

– Работите ли и с роднини и приятели на журналисти??

– Преди няколко години работих с „Ню Йорк Таймс“. Те имат чудесна практика да информират семействата на журналисти, работещи в конфликтни зони, за това какво се случва, къде е техният съпруг, брат или баща в момента. По този начин роднините не са забравени, те са информирани за случващото се. Една жена ми писа: „Съпругата на военния репортер не трябва да бъде егоист. Двама егоисти в едно семейство са прекалено много“.

– На вашия уебсайт.com Журналистът може да определи психологическото им състояние. Какво трябва да направите, за да стигнете дотам??

– Трябва да ми пишете и аз ще ви изпратя паролата. След това трябва да отговорите на поредица от въпроси. Тя е напълно поверителна. Никой освен мен няма достъп до тази информация. Отговорите ще определят дали няма нищо нередно, или е необходима психотерапия.

– Ако журналистът не желае да потърси помощ и състоянието му се влоши, могат ли близките му да му повлияят??

– Тази професия е развила култура на мачо. Не е обичайно да се говори за лични притеснения. Но хората трябва сами да искат да се подобрят. Не мога да дойда и да кажа: „Ей, приятелю, трябва да направиш това, трябва да ме слушаш!“. Терапията не работи по този начин. Важното е да направите първата крачка сами.