Стив Шапиро. Жива Америка

В началото на 2013 г. в Центъра за фотография „Братя Люмиер“ в София се състоя ретроспективната изложба „Жива Америка“ на американския фотограф Стив Шапиро. През бурните 60-те години на миналия век Шапиро обикаля цяла Америка от бряг до бряг, документирайки хората, техния живот и проблемите, които ги измъчват. Фотоесетата му са публикувани в издания като Life, Time, Rolling Stone, Sports Illustrated, People, Newsweek и Vanity Fair.

Снимка: Стив Шапиро

Благодарности на Олга Коровина за помощта й за тази публикация,

С любезното съдействие на Центъра за фотография „Братя Люмиер

за предоставените снимки.

1. Боб Маки и Рей Аджиан. Манекени на поп дивите, Лос Анджелис. 1974

Целта на Шапиро е да създаде портрет на една епоха, показвайки в този отрязък от време емблематични фигури и обикновени хора, които по-късно дават началото на ново поколение в Америка. В изложбата са включени повече от 100 фотографии от този период, представящи важни събития от социалния, политическия и културния живот на Съединените щати на теми като гражданското изразяване, портрети на икони от художествената и музикалната сцена, както и жанрова фотография от 60-те години на ХХ век.

Познаваше се добре с всякакви среди – от наркомани от Харлем до холивудски знаменитости. Въпреки подобна тематична диференциация, всяка от творбите му е с прецизна композиция и перфектен черно-бял баланс.

Кариерата на Шапиро започва през 1961 г., по време на така наречената „златна ера на фотожурналистиката“. Като документалист и активист Шапиро успява да документира появата и разцвета на хипи движението, протестите срещу войната във Виетнам, срещите на движението за граждански права на чернокожите в САЩ, включително похода за равни избирателни права в Селма-Монтгомъри, и похода към Вашингтон 1963 г. , по време на който Мартин Лутър Кинг-младши произнася прочутата си реч „Имам една мечта“. По-късно Шапиро е първият фотограф на мястото на убийството на Мартин Лутър Кинг – именно неговите легендарни снимки от трагедията обикалят света.

2. Предизборната кампания на Робърт Кенеди, Калифорния. 1966

Всичко това прави фотографията на Стив Шапиро изключително актуална за днешна България, тъй като именно през далечните 60-те години на миналия век в САЩ се изгражда гражданско общество, основано на равни права. Хората отстояваха позицията си, използвайки единствено методите на ненасилствената съпротива, като по този начин повлияха и в крайна сметка промениха историята на страната си.

Шапиро не отбягва и бурната художествена сцена от онова време: изложбата включва портрети на Франсис Бейкън и Рене Магрит, Робърт Раушенберг и Клаес Олденберг. Той буквално документира живота на фабричното студио на Анди Уорхол, работи по многобройни проекти с Барбра Стрейзънд и Дейвид Боуи и създава известни портрети на Рей Чарлз, Франк Синатра, Саймън и Гарфънкъл, Тина Търнър и Ив Монтан. Той улавя характера и харизмата на актьори и режисьори като Дъстин Хофман, Робърт де Ниро, Катрин Хепбърн и Миа Фароу, Франсис Форд Копола, Мартин Скорсезе, Уди Алън и Роман Полански. Негови герои са Жаклин Кенеди Онасис, Мохамед Али, Робърт Кенеди, Труман Капоте и Самюел Бекет.

Отделна зала в изложбата „Жива Америка“ е посветена на специалния филм „Кръстникът“. Семейният албум, включващ цветни фотографии на Стив Шапиро, направени по време на снимките на легендарната трилогия на Копола. Освен разпознаваемите образи – Марлон Брандо с котката си, умиращият Пачино и прочутият „нашепвач“ – изложбата включва и непоказвани досега снимки на.

Творби на Стив Шапиро се намират в Смитсоновия институт Вашингтон , Музея за изкуство „Хай“ Атланта и Националната портретна галерия Вашингтон . Наскоро Шапиро е имал самостоятелни изложби в Лос Анджелис галерия Fahey/Klein , Амстердам галерия Wouter van Leeuwn , Лондон галерия Hamiltons и Париж галерия Thierry Marlat . Неговите фотокниги са публикувани от Taschen, Arena Editions и PowerHouse Books.

3. Барбра Стрейзънд с перлена обеца. Лос Анджелис. 1960-е

Откъси от интервю със Стив Шапиро

– Когато започнах да работя, това се наричаше „златната ера на журналистическата фотография“. Ако имате идеи, винаги можете да намерите списание, което да ви наеме, да плати разходите ви, за да можете да създадете история. Сега случаят не е такъв – времето е много по-трудно за младите фотографи, трудно е да се намери място, където работата им е необходима. И ако не виждате, че работата ви е необходима, това е малко обезкуражаващо.

Има две най-важни неща във фотографията. Едно от нещата, които повтарям, е, че всеки вижда обекта по различен начин, всички виждаме света около нас по свой собствен начин. Има трима фотографи, които виждат света по един и същи начин, но правят напълно различни снимки. Всички те са известни фотографи, но в същото време са напълно различни, поради което всеки от тях има различна гледна точка.

За младия фотограф е важно да развие начин на виждане, начин да гледа на нещата. Друга важна подробност е да снимате това, за което ви е грижа, защото ако ви е грижа за героите ви, вие сте емоционално ангажирани с това, което правите.

Друг важен момент е, че цифровата фотография ви позволява да видите снимките веднага след натискането на затвора. Трябва да погледнете това, което сте заснели, и да се запитате: как мога да го направя по-добре?? Какво мога да направя, за да направя тази снимка специална?? Как да добавя повече емоции към него?? Трябва да почувствам човека, когото снимам, да усетя душата му..

– Джон Кенеди беше човекът, който ме уважаваше най-много. И той беше много харесван човек. За него беше много важно да се чувства като президент, защото му беше ясно, че може да промени посоката на страната, за да създаде държава, която наистина се грижи за своите граждани и за всички свои хора.

И това не беше търсене на пари или власт, нито задоволяване на егото. Той не искаше да каже: „Хей, аз съм президент на САЩ или се стремя да бъда президент на САЩ.“. Беше нещо много повече: той чувстваше, че иска да помага на хората, че иска да направи света по-добър и страната по-добра, да я направи по-грижовна към хората, които се нуждаят от подкрепа и от повече помощ, отколкото получават сега. Исках да използвам снимките, за да покажа колко много го обичат хората, колко много се грижат за него, защото знаех: той се грижи за тях..

– Понякога срещате хора, които не искат да бъдат снимани. Те трябва да се съгласят с това, защото всички пиари казват, че това е добро. Работих с един известен писател, казваше се Робер Лоуел и беше известен американски поет. И направих материал за списанието

Живот. Мога да кажа, че искаше да бъде в списание „Лайф“, но в същото време беше толкова жалък, че идеята да бъде отпечатан в „Лайф“ не му се струваше толкова добра. Той нито веднъж не ми предложи чаша кафе, а аз работих с него в продължение на шест или седем дни в дома му и никога не ми предложи чаша кафе или нещо друго в този дом! Можете да кажете, че го е правил, защото е трябвало.

– Трябваше да работя с хора, които се отпускаха, можех да се забавлявам с тях, беше нещо като приключение. И ако имате късмет, този вид работа се превръща в сътрудничество. Един от тези хора беше Стив Мартин.

Правех плакат за филма „Родителство“. Купих огромен диван, за да могат всички да седнат на него, а Стив трябваше да стои по време на снимките. Стив ме попита: „Ами ако държа децата си с главата надолу?“. И той се превърна в плакат! Понякога работата с талантливи хора помага много, те идват при вас с идеи, които са по-добри от вашите.

– Работих с Уди Алън по филма „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса“. Беше смешно, защото всички ситуации бяха смешни, всички герои бяха смешни и целият филм беше много спокоен и забавен.

– Дъстин Хофман. Страхотното при Дъстин е, че има страхотно чувство за хумор и винаги е спокоен, шегува се и се забавлява.

– Израснах в Ню Йорк. Като тийнейджър всеки уикенд посещавах Музея на модерното изкуство и Музея на изкуствата „Метрополитън“. Имаше една картина на Веласкес, изобразяваща старец, която обичах да гледам всяка седмица. Винаги съм обичал да рисувам. Любимите ми съвременни художници са Франсис Бейкън и Лусиан Фройд.

– Много фотографи обичат Робърт Франк заради книгата му „Американците“, заради силните му емоционални фотографии. Той вдъхнови цяло поколение фотографи, включително и мен.

Обичам Анри Картие-Бресон заради умението му да улавя решителния момент, което също се опитах да повторя.

Ървин Пен, чиито снимки са много стилни, те ви предават чувствата на хората, които е снимал.

Уокър Евънс и Доротея Ланг, които създават въздействащи изображения на Америка през 30-те години на Голямата депресия.

– Не знам много за съвременната руска фотография. Познавам Родченко. Всички познават Родченко! И ми харесва какво е направил в стилистично отношение с всички ъгли и т. п.

4. Дъстин Хофман и режисьорът Боб Фос, Маями. 1981

5. Труман Капоте с котката си, Холкомб, Канзас. 1967

6. Анди Уорхол, Еди Седжуик и околности, Ню Йорк. 1965

7. Рене Магрит, Музей на модерното изкуство, Ню Йорк. 1965

8. Момичета под моста, Кони Айлънд, Ню Йорк. 1960

9. Жена и нейният пудел в салон за красота, Ню Йорк. 1961

10. Уди Алън с мравка на каишка