Формата ражда съдържание. Във фотографията това е съдържанието. Трудно е за руснака да приеме това: ние имаме култ към съдържанието и пренебрежение към формата“, така или иначе започва разговорът ни за фотографията с Дмитрий Костюков. Той пътува с кола от летището за интервюто. Имахме трудности да се срещнем по друг начин. Срещата беше отложена за дълго време. За щастие можех да разговарям в продължение на няколко часа в относително спокойствие, въпреки че разговорът ни многократно беше прекъсван от телефонни обаждания и от време на време някой се отбиваше в сградата на Училището за визуални изкуства, където разговаряхме. Дима явно не искаше да обсъжда подробности за пътуването си до Португалия..
Интервю на Наталия Ударцева
Дмитрий Костюков е Български фотожурналист, известен с работата си за The New York Times, International Herald Tribune, Liberation, GEO и други издания.
Дълго време работих за Агенция Франс прес АФП , включително по време на конфликта в Грузия през 2008 г., в „горещите точки“ в Близкия изток през 2009 г., във войната в Афганистан през 2011 г.
Много от творбите на Дмитрий са отличени с международни награди.
Вече четири години той предава знанията си на студентите по журналистика в Московския държавен университет „Ломоносов“. В. Като преподавател в катедрата по фотожурналистика и медийни технологии в Московския държавен университет „Ломоносов.
Осетинец носи вкъщи стъкло от прозорец след края на боевете в Цхинвали. август 2008 г
Миналата година, заедно с художничката Зина Сурова, Дмитрий създава детска книга, наречена „Космос“. Публикувана е от издателството на Дорофеева. Това е книга – репортаж със снимки, рисунки, колажи и коментари към тях. Книгата се разпродаде бързо, а вече се появи и второ издание.
– Ще има ли още книги?? – Питам.
– Може би. Но не мога да ви кажа за какво става дума.
– Дима, откъде летиш днес??
– От Португалия.
– Били сте на работа в списанието?
– Не, това беше рекламно заснемане.
– Вие сте фотограф на свободна практика и преподавател по журналистика в Московския държавен университет. На какво учите учениците си??
– Когато започнах да преподавам преди три години и половина, говорех повече за уменията, необходими за работа в пресата. Сега обсъждаме повече проблемите с намирането на теми, създаването на собствени проекти и формата на разказа. В отдела изследвам тенденциите в съвременната журналистика и влиянието на социалните медии върху фотожурналистиката.
Парадоксално е, но фотожурналистиката никога не е била толкова популярна, колкото сега, нито пък е заснемала толкова много хора, а в същото време има явна криза в професията. Фотожурналистиката започва да съществува в различен формат и все повече зависи не само от професионални фотографи и редактори. Въпреки кризата, проектите на фотожурналистиката достигат невиждани висоти и почти винаги са насочени към изкуството. А ако говорим за фотографията като цяло, сигурен съм, че фотожурналистиката в България е най-силният й раздел. Все пак в тази област имаме автори, които са не само международно разпознаваеми, но и играят много важна роля в професията като цяло.
– Самата фотожурналистика, както видяхме от резултатите на World Press Photo през последните години, също се стреми към артистични начини на представяне на документалния материал.
– Това е съвсем естествено, защото когато се появят конкуренти, всички започваме да се различаваме един от друг по начина, по който правим нещата – и това е точно въпрос на форма, а не на съдържание. Освен това всяко младо поколение не иска да повтаря предшествениците си, а иска да направи нещо малко, но свое, което да отразява самите тях и техния спектър от интереси. И е много важно да разберете това. Защото за съжаление цялата ни образователна система и обществото не учат хората да изразяват себе си. Винаги ни казват и ни дават за пример само най-великите, в сравнение с тях: „Ти Пушкин ли си?? Вие можете да направите същото? А ако не можете да го направите, по-добре изобщо не го правете!“. Имаме предмети, по които учениците се изявяват на практика – труд, рисуване, физическо възпитание, музика… И знаем какво е отношението към тях. Имам прекрасни студенти в MSU: умни и талантливи, но когато става дума за дизайнерски работи, когато нещо трябва да се направи сам, започват трудности.
Не защото не са способни, просто не са свикнали, не са обучени да произвеждат нещо, не могат да преодолеят „материалната съпротива“, въпреки че често дори няма съпротива. А „материалната съпротива“ е много сложно нещо. Тя се проявява по различни начини. Например, замислили сте се за нещо, знаете всички детайли за това как да го направите теоретично, започвате да го правите, но това, което се получава, е различно, не е това, което сте имали предвид. Сякаш никога не сте научили нищо. Но вие сте учили и сте запомнили всичко в главата си. Често забравяме, че много творчески проблеми не могат да бъдат решени в ума.
От серията „Амулети на морските пехотинци“, 2011 г
Войниците, както и много други хора, чиято работа е свързана с риск и висока отговорност, често са суеверни. В тази поредица американските морски пехотинци показват амулетите, с които не се разделят по време на война.
– Защо смятате, че това се случва?? Фотографите ни често са упреквани, че снимат друго, освен посоченото.
– Ако говорим конкретно за фотография за пресата, причината е, че не се научаваме да си поставяме ясна цел и да не експериментираме всеки път, а просто да направим снимка професионално и без излишни тънкости. Но това е добре за един вестник и фатално за един авторски проект. Все пак трябва да се разделите тук. В този смисъл агенцията е много полезна: тя ви учи и насочва към определено общоприето световно ниво.
Отивате на снимките и снимате всичко. Но с времето осъзнавате, че ако искате да отразите това и това, направете едно, две, три. Ако искате да изразите нещо друго, направете го по различен начин. Това, разбира се, не са предписани правила и инструкции, а по-скоро оптимизация на процеса, пряк път за постигане на резултат. Това обаче не изключва творчеството. Въпреки че всяка медия има своите граници. Навсякъде има граници, както и в изкуството. Например, много неща не могат да се превърнат в изкуство, защото са твърде утилитарни. Но това са безкрайни теми..
– Да, за съжаление, още от детството ни се внушава независимост и ни учат да се оглеждаме в авторитетите, като ни внушават страх от грешка, която, подобно на инициативата, е наказуема.
– Да, всички се страхуват да направят нещо средно, искат шедьовър веднага, защото ако не е шедьовър, какъв е смисълът да се прави каквото и да било?? Ако това не е ракета, която отива направо на Луната, защо изобщо се занимавате с такива глупости?? Всичко трябва да е в универсален мащаб
Става дума за същото, за което говорихме по-рано. А способността да се изразяваш е много трудна. Когато децата се учат да рисуват, от тях се изисква да не рисуват с копиране, а да рисуват лошо, но самостоятелно. Това е смисълът. И ние обичаме да копираме, защото, както изглежда, резултатът е по-добър от раз, макар че това е като измама: резултатът е по-добър, но накрая е по-лош и се лишаваш от него..
От поредицата „Signatures Of War“ 2011
Войната не е само бой, стрелба и бомбардировки, напротив: те са рядкост, но въпреки това винаги има признаци, по които човек може да разпознае, че не се намира на мирно място. Това е прозрение инстинктивно разпознаване
няма нищо общо с присъствието на други хора – може изобщо да няма хора.
– Дима, ти си един от тези, които са опитали много неща и са били сред първите, които са приложили нови тенденции – ломография, мултимедия, детска книга за космоса..
– Наистина много се интересувам от много неща. Работих във вестник, в агенция, и винаги напусках сама, никой не ме изгони. Просто работата не беше достатъчна. Но през последните осем години фотографията е основното нещо.
– Изглежда, че сте фотограф и изследовател, или по-скоро фотограф-изследовател.
– Да, интересувам се от проучване. Може би, ако живеех например през 15-и век, щях да бъда навигатор. Ако живеех през XIX век, щях да откривам нови явления или да конструирам.
– Дима, ако живееше през XV век, с твоя неудържим стремеж да изследваш всичко, щяха да те изгорят на клада като еретик… Добре, че живееш в XXI век!
– Да, точно така – щяха да ни изгорят на клада. Сега разбирате защо напуснах агенцията макар че това може да се каже за почти всяка работа на пълен работен ден ?
– Изобщо не го разбирам. Защо?
– Защото животът има много повече. Въпреки че много харесвам агенцията и наистина исках да постъпя в Agence France-Presse.
Между мен и моите ученици има само шест или седем години. Но преди шест години нямаше нищо подобно на това, което имаме сега. Нямаше такива възможности. В днешно време можете бързо да потърсите всичко, което ви интересува, снимки на звезди, да отидете на уебсайта на всяка агенция, да се свържете с нея.
И тогава просто купих всички вестници и списания от един от павилионите, намерих телефонните номера на фотослужбите и се обадих на всички. Оказа се, че почти всички изобщо не се интересуват от мен, което е нормално, но в „Комерсант“ Юрий Дяконов каза: „Елате и вижте, защото всеки може да разкаже красива история. Има много добри хора и не ни интересува дали сте добър човек или не – интересува ни какъв фотограф сте. Честно казано, преди „Комерсант“ не бях направил нито една репортажна снимка в живота си: снимах пейзажи, снимах приятелите си, които бяха алпинисти, тъй като самият аз бях алпинист. Точно това се получи. Защото всички дойдоха със снимки от митинги и демонстрации. Винаги казвам на учениците: Не се опитвайте да се конкурирате с професионалистите в това, което правят по-добре от вас. Мислите, че не работят с вас, защото не снимате президенти, но това изобщо не е вярно. Напротив, всеки иска снимки от обикновения живот. И когато ме питат каква тема да изберат, винаги казвам, че всички имаме своя собствена тема, своя собствена субкултура. Тя е по-близо до нас, по-интересна и по-лесна за разбиране. Ако карате ски, снимайте приятелите си, които карат ски. Ако печете торта вкъщи с приятелки, направете снимки как печете торта..
Всеки има нещо в живота си, което му доставя удоволствие. Но по някаква причина не смятаме, че някой се интересува от това. Веднъж с колежката ми Наташа Колесникова анализирахме резултатите от конкурса и тя каза едно важно нещо: печелившите разкази нямат средна тема. Печелят или супермегаглобални събития цунамито в Япония, арабските революции , или много лични, интимни събития като това, че бебето ми започна да ходи . Всеки може да застреля децата си.
От проекта Peers Same Age , 2011 г
Серия от портрети на американски морски пехотинци и служители на афганистанската национална полиция на една и съща възраст. Сражават се заедно с талибаните, ходят заедно на патрули. Освен това американските военни обучават афганистански полицаи. Поредицата не е приключила и трябва да бъде продължена.
– Не всички от тях попадат в антологията на съвременната фотография.
– Да, въпросът е как да се стреля. Със сигурност има проблем с темата. Но всеки от нас има поне една тема.
– Съгласен съм, но трябва да разберете, че това е ВАШАТА история и никой освен вас няма да я заснеме.
– Не е лесно.
– Дима, спомни си първото си впечатление от „Комерсант. Това, което ме изненада, беше? С какво беше трудно да се свикне?
– Исках просто да работя, а „Комерсант“ ми даде възможност да работя усилено. Хареса ми, че правя много снимки. Първата година имах безобразно много снимки: преброих ги по-късно – около хиляда, ама по-скоро 900. Винаги по две или три изстрела на ден. Освен това съм заснел всичко, което съм видял. И плюс студиото. В много медии изобщо няма почивни дни. Има половин почивен ден или можете да си вземете отпуск от работа, но така винаги сте подготвени. Това е като да работиш в линейка.
– Вестник, агенция, списание. Бихте ли казали, че сега снимате за списания??
– Има един вестник, „Ню Йорк Таймс“. Не мога да кажа, че снимам за него всеки ден, и не съм сам в снимането за тях, но някакъв брой снимки месечно или годишно правя. Има списания, с които си сътруднича. Понякога аз и моите колеги правим нещо не за медиите, но това е колективен проект. Има и други неща, които изобщо не са свързани с фотографията. Ето защо се интересувам повече от работа на свободна практика. Сега работя много повече журналистически, отколкото преди при всяко снимане. Но през последната година и половина все повече се опитвам да вървя в друга посока – условно може да се каже, в посока на изкуството, макар че външно това може би все още не е много забележимо, но трябва да се покаже – всичко е една и съща „съпротива на материала“.
– Но проектите ви „Една и съща възраст“ и „Амулети на морските пехотинци“ са артистични. В тях има концепция, освен информация има и изследване, диалог със зрителя..
– Най-вече искам да завърша „Връстници“. Сега това е само началото. Сънувах го нощем. Виждам я завършена, чак до корицата на книгата. Проблемът е, че това не е събитие, което може да бъде свободно заснето – за да завърша този проект, ми е необходима командировка в Афганистан с американската армия. Тук има много организационни проблеми: трудно е да се намери издание, което да е готово да отиде там сега, особено след изтеглянето на войските.
От Ninja – Монголия Нелегални златотърсачи, 2012 г
Портрети на едно семейство и техни близки роднини, които са нелегални златотърсачи в Монголия и които местните жители и те самите наричат „нинджа“. В Монголия златото се добива по метода на откритите рудници. Властите твърдят, че около 40% от златото се добива нелегално – от отделни лица или от цели фирми. Незаконният добив на злато и други, например въглищни мини, убива около 600 души годишно.
– Наскоро посетихте семинар на визуалния композитор Хосе Баутиста. Какво е отношението ви към мултимедията??
– Най-голямото откритие за мен беше звукът. Хосе като композитор има начин да покаже колко важен е звукът, колко много работи той. Но това, което ме озадачава в мултимедията, е, че тя е като незавършен филм. Още повече, че това е толкова неясен формат… Ако първоначално имате интерес към проекта, със сигурност е интересно да го наблюдавате, но мултимедията сама по себе си подобно на фотографията рядко ви завладява по неволя. И точно както при истинските филми, никой не отива на кино, за да гледа мултимедия. Хората тук дори не харесват много документалните филми..
– Какво е в основата на вашата мултимедия?
– Това е историята на нинджата – нелегалното злато-
златотърсачи в Монголия.
Бавно се отдалечаваме от съвременната фотожурналистика и започваме да съжаляваме, че не винаги имаме възможност да отпечатаме, изложим и покажем на публиката любимите си автори.
– Бих искал да печеля пари“, казва Дима. „Бих искал да създам фондация, която да отпуска субсидии на фотографи за техни проекти, включително изложби и книги. Защото отдавна е станало ясно, че е безполезно да искаш пари за нещо сериозно – по-лесно е да ги спечелиш сам.
– Аз също го сънувам!..
Български войници преминават през грузински села, опожарени от осетинци, между Ява и Цхинвали. август 2008 г
Български танкове, излизащи от Грузия Южна Осетия в тунела Роки. август 2008 г
Пресичане на река в град Musa Qala,
Провинция Хелманд, Афганистан, февруари 2010 г
Войниците от чеченския батальон „Восток“ сменят позицията си
по време на минометна атака близо до Цхинвали. август 2008 г
Как децата развиват своя индивидуален стил при рисуването и как можем да ги подкрепим в това?