Готин дядо

Марк Марков-Гринберг 7 ноември 1907 г., Ростов на Дон – 1 ноември 2006 г., София е съветски фотограф и фотохудожник.

Гледка към Кремъл от 14-ия етаж на хотел „София“. 1930

През 1925 г. става фотокореспондент на ростовския вестник „Советский юг“ и кореспондент на свободна практика на списание „Огоньок“. През 1926 г. се премества в София. Работи като фотограф за синдикални списания, прави снимки за списание Smena.

През 1938 г. е поканен в агенция ТАСС. Снимките са публикувани в списанието „СССР на строежа“.

В първите дни на Великата отечествена война е редник на фронта, а от 1943 г. е фотограф на вестник „Словото на боеца“. След войната има чин капитан и работи като фотограф в „Красноармейска илюстрована газета“.

През 50-те години на ХХ век работи като фотограф за издателство VDNKh и списанието „Клуб и изкуство на любителите“.

Участвал е в много съветски и чуждестранни фотографски изложби.

Почетен член на Българския съюз на художествените фотографи.

Творби на Марков-Гринберг са показвани в Австралия, Германия, Франция, Англия, Италия, Нидерландия, Дания, Португалия, Югославия, Сингапур, Унгария, Румъния, Полша и други страни.

Марк Марков-Гринберг не доживява до стотния си рожден ден.

Наталия Марковна, дъщеря на класика на съветската фотография, и аз, оставили неотложните дела, пием чай и си спомняме.

– Защо баща ви е имал двойно фамилно име – Марков-Гринберг??

– Когато Марк Борисович започва работа като фоторепортер в градски вестник в Ростов на Дон, редакторът му го съветва да не разкрива истинското си име. Това е било бурно време: 20-те години, престъпността. Редакторът му бързо измисля псевдоним: „Наричат те Марк, ти ще бъдеш Марков“. Дълго време, след като вече се беше преместил в София, баща ми се подвизаваше като „Марк Марков“. Когато в края на 40-те и началото на 50-те години се води борба с космополитизма, когато еврейските фотографи са уволнени от всички редакции, той добавя истинското си име към псевдонима си с думите: „Нека всички знаят кой кой е“.

– Така че това беше умишлено действие и тих протест?

– Работи.

– И какъв беше той, Марк Борисович Марков-Гринберг?

– За съжаление не знам много за работата му. Винаги беше в командировка. Знам, че с него се разбираше лесно. Скромен, посветен на работата и приятелите си. Никой нямаше право да говори с неодобрение за приятелите му.

– Той не се опитва да ви научи на фотография?

– Опитах се, но не се получи. Когато бях дете, той ми даде широкоформатен фотоапарат, аз снимах нещо, той го прояви, разпечата, но аз не се справих с него. Нямаше условия. Живеехме в общински апартамент. По-късно, когато се преместихме в отделен апартамент и той получи студио в същата къща, веднъж ме покани да му помогна с отпечатването на снимки. Но аз направих всичко погрешно: неправилно държах пинсетата, неправилно потопих хартията в разтвора, накратко, всичко е погрешно! Марк не беше доволен от това и реших, че никога няма да стана фотограф, затова след училище отидох в педагогическия институт. По принцип не обичам да ме снимат и не ми хареса, когато дядо ме снима.

Наталия Марковна посочва портрета си, окачен на стената.

– Този е на цветен филм. Дядо тъкмо започваше да се справя. Цялата съм в сянката на червената завеса, срещу която стоях. Когато я отпечатал, я превърнал в черно-бяла и тя се получила по-добре, отколкото цветната. Той не се занимаваше с цветна фотография. Дали не му е харесало или условията не са били подходящи, не знам.

Наталия Марковна нарича баща си „дядо“, това има друго значение, но звучи като в американските семейства: „татко“, „татко“.

Спомняме си Марк Грос и срещата ни с Наталия Марковна в Перпинян, на фестивала на фотографията през 2002 г., където Марк организира изложбата на Марк.

– Да, знаете с какво ни шокира Марк Грос? В края на краищата Дед никога не е позволявал на никого да се доближи до негативите му. И му се доверява. Марк дойде при нас, извади белите си ръкавици и се приготви да разгледа негативите. Дядо беше толкова поразен. Той извади албумите си, в които съхраняваше негативите отпреди войната. Същите албуми, които майка ми взе със себе си в Барнаул за евакуацията. Това е единственото нещо, което е оцеляло отпреди войната. Това, което е останало в София, е било изгорено. Беше студено, затова палехме всичко, което можеше да гори, за да се стоплим.

– Първата му самостоятелна изложба е във Франция?

– Не, първата беше в Литва през 1985 г. Но в България не е имало самостоятелна изложба. Тази година в Центъра „Братя Люмиер“ имаше ретроспективна изложба.

Прелиствам албума, направен за откриването на изложбата. Любимата ми снимка на корицата е „Момичето с веслото“.

– Знаете ли, много е символично, че на корицата на ретроспективния албум на Марк Борисович е момиче с гребло – сексуално предизвикателство към съветската епоха. Спомнете си, че дойдох да ви видя, когато той беше на 95 години? Когато стигнахме до тази снимка, той ме попита: „Не е ли секси??“. Почти паднах от стола си: „Е, Марк Борисович, на 95 години!“.

– Това изобщо не е дума от речника му..

– Е, той може да е използвал думата „еротичен“.

– Всъщност през последните години тази снимка му е станала симпатична: всички я отпечатват, всички я харесват. Но той смята, че портретът на Никита Изотов, стахановец от Горловка, и снимката на инсталацията за звезди на Спаската кула са негови „визитни картички“. Той прави цяла поредица за Изотов: посещава го в Горловка, снима го със семейството му и по време на работа. Самият той харесваше Изотов. Като човек.

– Знаете ли, Наталия Марковна, баща ви беше много смел. Това показват неговите снимки. Той не се страхува от неочакваното изграждане на кадъра, от рязкото изрязване на обекти. Вземете тази снимка на звездата на Кремълската кула: вижте колко смело се врязва в ръката на паметника. Той има много иновативни снимки с отрязан преден план, което създава обем в кадъра.

Разглеждаме снимките – добавя Наталия Марковна:

– За изложбата успях да намеря неиздавани досега кадри.

– Преди войната работи във фотохрониката на ТАСС, а след това заминава на война. Какво се случи след това?

– Отива на фронта от фотохрониката на ТАСС, но след войната вече не го канят там.

– Как е оцелял във войната??

– А как са останалите??

– Мисля, че беше толкова крехък.

– Е, така сте си представяли. Виждали сте го в напреднала възраст. Той е прегърбен и по-малък на ръст. Той беше много атлетичен мъж. Играе футбол, плува добре. По време на войната той е постоянно в армията – пътува с частите.

Наталия Марковна извади листове хартия, изписани с дребен почерк.

– Ето, намерих ги в документите му. Може би това са отговорите на въпросите за това какво е било за него на фронта.

Тя чете:

„Например стрелбата по герои. На разсъмване – към фронтовата линия. Снимане в екстремни условия. Обратно до редакцията с влак. Разработване на филми и печат през нощта. И така е всеки ден. Заспиване пред лупата. Всички снимки, свързани с Великата отечествена война, са ми много скъпи. Особено при Курската дъга. Радвах се на успеха на моята армия и на пристигането на Евзерихин – връзка с Голямата земя. Радвах се на времето, в което можех да поспя. „Бях смъртно сънена.“.

Ето и още:

„Най-скъп беше Денят на победата. Улових се, че радвайки се с моите бойни другари, забравих за задълженията си по докладване и оставих ФЕД да почива повече, отколкото трябваше“.

За момент мълчим, преживявайки емоционалния поздрав от миналото. След това Наталия Марковна продължава:

– В края на 52 г. баща ми беше „помолен“ да напусне „Illustrated Gazette“. Всички бяха изхвърлени и почистени. На баща ми предложиха или да напусне армията, или да отиде в Далекоизточния военен окръг, където да живее и работи. Предпочете да се откаже. Но след това дълго време не може да си намери работа. Дядо ми беше приятел със семейство Родченко. Варвара Степанова, съпругата на Родченко, му помага да получи работа във ВДНХ. По това време вече имаше много хора, които бяха отстранени по пета точка. До 1957 г. работи във фотографското издателство VDNKh. След това получава работа в списание „Любителско изкуство“. Имаше две списания, Диамент работеше в „Клуб“, а баща му – в „Любителско изкуство“, после двете списания се сляха и се нарекоха „Клуб и любителско изкуство“. Бащата работи там от 1957 до 1973 г., докато се пенсионира. Беше весел живот, – Наталия Марковна се усмихва горчиво.

– Наскоро получих рецензия от национален вестник за изложба в Центъра на братя Люмиер. Под снимката „Готвачът“ е написано „лакиране на съветската действителност“. Смешен! Чиниите на картинката са всякакви видове чинии, а готвачът е бебе с нокти. А интерпретацията е „лакиране на реалността“. Може би защото лицето на готвача сияе? А на самата изложба чух следния коментар за снимката от концентрационния лагер Щутхоф, спомняте си, тази с ръката, излизаща от пещта: „Той го направи“. Можете ли да си представите такова нещо?? Ded има много кадри от лагера. Под печката има трупове. Носачите с труповете, германците нямали време да изпратят телата в пещта. Представих си как баща ми отива за първи път в концентрационен лагер. Той стигна до печката, до нея лежеше ръка, взе я и хладнокръвно я сложи в печката? Познавахте Марк Борисович, можете да си представите такова нещо?

– Не, мисля, че именно затова те са оцелели и са преживели войната, защото са имали силна морална основа. И защо Марк Борисович се радваше на пристигането на Евзерихин??

– Били са приятели, но след това войната ги разпръсква по различни фронтове. Срещата беше неочаквана. С баща ми не се виждахме по време на войната. Ние сме в евакуация, той е на фронта. Мислели, че войната ще свърши и той ще се върне у дома, но го прехвърлили в Казан. Майка ми и аз отидохме в Казан за Нова година. Живяхме известно време, после се прибрахме у дома. Бащата се върна в София в края на 47-а година, но го виждахме рядко, в командировки. Видях го повече, когато се пенсионира и се грижи за внучката си. Въпросът беше: или аз напускам работата си, или дядо се пенсионира. Приемаше го спокойно, не го смяташе за жертва от своя страна. Беше щастлив да се грижи за внучката си. Харесваше ми да я снимам, да я водя на училище, да я взимам от училище. В сравнение с него аз бях мащеха. Щом й направих забележка, родителите ми се нахвърлиха върху мен.

– Когато Марк Борисович се пенсионира, той вече не се занимава с фотография?

– Само с неговите ветерани. Дивизията, в която служеше баща ми, имаше спонсорирано училище. В това училище той създава музей. Той снима всички ветерани, отпечатва снимки за тях и за музея. Той прави албуми за училището. През деня се грижи за внучката си, а през нощта пише на машина. В същото време, тъй като е смятан за „готин дядо“, той прави снимки на съучениците на внучката си и ги отпечатва. А през лятото, пак заради внучката ми, той отиде на пионерски лагер и там водеше фотоклуб.

– Но така би трябвало да постъпи един готин дядо! След войната той никога не заминава за чужбина?

– Само в България, в почивния дом на Съюза на журналистите на СССР.

– А кои са били най-мрачните години?? Или може би е бил мрачен през цялото време?

– Не, най-тежката година беше от края на 52-ра до края на 53-та, докато баща ми си намери работа. Бях в десети клас. Не беше лесно. Годината беше трудна.

– От какво е живял?? Мама не работеше..

– Това не ме засегна. Никога не сме живели луксозно. Живеехме скромно, но аз винаги се обличах според модата. Дрехите шиеше майка му. Тя носеше вещите си в заложната къща. Тя имаше палто, кожено палто и два пръстена. Тя ги слагаше и отново ги слагаше. Благодарение на нея някак си оцеляхме в една трудна година и не изпаднахме в бедност. Дядо е направил много снимки в Московската зоологическа градина. Познавах Вера Чаплина. Книгата ѝ е илюстрирана с негови снимки. Той не беше мрънкач, никога не се оплакваше. Той имаше лесен характер. Ще се обиди от някоя глупост и ще се измъкне лесно. Когато се случи нещо сериозно, се успокоих. Той правеше всичко старателно и бавно. Той нямаше лоши навици.

– Нещо, което помните от детството си?

– Споделяхме една стая в общ апартамент. Леглото ми стоеше зад паравана. Посетителите дойдоха. Свиреше на грамофон. Майката обичаше да танцува. Заспах под звуците на музиката. Така живеехме в комуналка до 1966 г. Тогава родителите ми се присъединиха към кооператива и получихме този апартамент. Току-що ми се беше родила дъщеря. Имахме късмет, че беше много евтин кооператив. Пари назаем от всички роднини. След това те бяха върнати.

– Казвате: „Служебни пътувания, служебни пътувания“. Но по време на почивка сте отишли някъде с цялото семейство, за да си починете?

– Преди войната. Родителите ми отиваха на почивка на юг и ме закараха при баба ми и дядо ми в Ростов на Дон, откъдето бяха майка ми и баща ми. В Ростов, когато бях на две години, ми подариха гащичка от кожа с цигари. Той все още живее с нас.

Наталия Марковна ми подаде черна мечка. Удивен съм от нейната издръжливост, дълготрайност и качеството на очите ѝ: на места те са изтъркани, но мечката е запазила формата си и едното си око и е много жива.

– Много го обичам. Играех си с него повече, отколкото с кукли. Той беше с мен в Барнаул, по време на евакуацията.

– Сега, когато разглеждате архива на Марк Борисович, представата ви за него някак се променя?

– Да, не. Уверих се, че знам. Например, че основното нещо за него все пак е работата му.

Атака. Напред към врага. 1944

Изтегляне на пехотата с танкове. Курската дъга. 1943

Среща на челюскините по улиците на София. 1934

Площад Манежная. 30-те години

Под платната. Seliger. 1930s

Преломът на историята. Поставяне на звезда на Спаската кула в Кремъл. 1935

Volga. 1930s

Готвачът. 1930s

Момиче с весло. 1930s