Историята на една снимка: Marshak.

Галерията за класическа фотография започва да публикува поредица от разкази от книгата на Леонид Лазарев „Куршум за Такумар“, в които фотографът подробно анализира житейските ситуации, съпътствали създаването на тази или онази снимка. Този откъс е историята на фотографията C.Я. Маршак.

Леонид Лазарев. С.Я. Маршак, 1964 г.

През 1964 г. прекрачих прага на новото списание „Кръгозор“. Бях нает като служител. Първата редакционна задача е да се снима поетът C.Я. Маршак. Главният редактор, който ми възложи тази задача, каза:

– Маршак е значима фигура. Нуждаете се от рамка за списанието. Голям. Опитайте.

За мен, който съм израснал в София, в района около улица „Горки“ поетите, писателите са бронзови. Горчив, Маяковски, Пушкин. Името на Маршак, което проникна във всичките ми пори чрез учебниците и радиото, беше възприето от мен – човекът от бронз. Фактът, че е бил жив, е красив и почти невероятен. Отговорността беше много тежка, особено след като това беше първото ми назначение.

Не отидох при поета сам, с мен бяха журналисти, които пишеха звук и текст. Така се работеше в списание „Кръгозор“ – единият правеше снимки, другият пишеше звукови репортажи, третият – текстови репортажи. Целта е да се направи портрет. Разбира се, не е задължително това да бъде вътрешно решение. Това не бива да е репортаж, случайно решение. Влизаме и се озоваваме в голяма стая с много мебели, малки предмети, завеси и много прах. Стаята е тъмна, дори много тъмна. Не видях нашия герой веднага. Очите ми трябваше да свикнат със слабата светлина. На диван или дори на някакво легло седи дребен физически мъж с деформация на рамото – дясното му рамо е по-високо от лявото, с леко безразличен, уморен поглед, който гледа втренчено пред себе си и чака. Имаше физическа слабост в него. Две стоманени кислородни бутилки пробляснаха зад него. Жената, която отвори вратата, каза, че имаме буквално двайсет минути, не повече. Той не се чувства добре и трябва да бъде уважен.

В ръцете си държа фотоапарат с черно-бял филм, малък набор от оптични прибори, без светкавица, без допълнителен източник на светлина. Опитвам се да работя наведнъж, но не мога. Трябва да отстъпя място на колегите си. Когато микрофонът е включен и радиожурналистът задава въпрос, не е етично да се прави снимка. Звукът от камерата може да развали записа. Приближавам се, гледам, отдалечавам се, отивам наляво, надясно, оглеждам се. Не е подходящ за снимане. Почти мрак, липса на светлина. Дори на изложението му липсваше светлина, то осветяваше мъжа съвсем слабо. Как да създадете модел на светлина върху лицето? Как да спасим ситуацията. Не можех да не си представя разговора с главния редактор, ако се наложи да снимам, без да правя никакви промени. Ужасно. Ушите ми започват да се зачервяват. Какво да направите? Излизам в коридора и се обръщам към жената, която ни посреща:

– Може ли да се преместят завесите на прозорците??

– Да, моля. Но не за дълго. Трудно му е да възприеме ярката светлина.

Отдръпвам дясната завеса, за да осветя лявата страна на лицето си. Затваря втория и избутва още един назад. Включвам горната светлина. Но резултатът е хлабав, бавен, неконтрастен, нетекстуриран образ. Вглеждам се внимателно в героя си. На лицето му има много бръчки – сигурно е заплащане за всеки успех, за всеки литературен ред… Знаеш ли, подобно на пръстовия отпечатък на съдбата, той вероятно е върху лицето му. Можеш да го прочетеш във всяка негова гънка, в напрежението в устните му, в малко пасивния му поглед.

Моите колеги изваждат микрофоните си и започват да записват насрещните диалози помежду си. Микрофоните пречат и влизат в кадър. Помолих ги да го преместят малко. Започвам да снимам и си мисля, че трябва да издигна този човек. Снимането отдолу ще увеличи тази поетична класика. Коленича пред него, гледам в камерата, лицето му е изкривено. Скулите и устните са изнесени напред, а очите назад, те са в пролуката. В тъмнината по тавана се появяват някои детайли. Ясно е, че това не е добър кадър от композиционна гледна точка. Започвам да търся. Ставам от коленете си. При влизане отляво – цилиндрите пречат, а профилът на лицето е нехарактерен и грозен. След като направих десетки несполучливи снимки, открих точката, от която мога и трябва да снимам. Тих ъгъл. Силата на кадъра се предава на изражението на лицето, но няма достатъчно светлина. Обръщам се отново към госпожата на къщата и я питам дали има настолна лампа.

– Има един на бюрото. Ще ти го донеса.

Тя ми подава стандартна черна пластмасова лампа, която може да се огъва с много слаба крушка. Включвам го. Той е на доста голямо разстояние от моя герой, едва се усеща светлината. Какво да правим?? Търся леко решение и в същото време мисля кой обектив да използвам. Сложих осемдесет и пет милиметров. Това е така нареченият портретен обектив. Но моделът на обектива в този случай ми беше безинтересен. Сложих петдесет и пет милиметровия Takumar, японски обектив Asahi-Pentax. Това прави картината по-добра, по-обемна, по-контрастна, по-изпъкнала. Но какво да правим със светлината?? Отново се обръщам към госпожата на къщата:

– Може би съседите имат настолни лампи, преносими?

– Да, почакайте.

Чувам кратък разговор със съседите зад вратата. Появяват се две лампи. Едната е подобна на тази, която имах, а другата е с розов абажур. Вземам последния, без да искам. Поставих тези лампи отляво и отдясно. Отляво имаше възможност да поставим лампата върху мебел и тя беше малко над главата. Светлината е станала сурова. Тя стана достъпна за четене като източник. Това не е добре. Това е също толкова неподходящо, колкото и да се използва фронтален блиц. Това е непрофесионално. Трябва да създадем нюансиран модел. Трябва да си създадем представа за живота на този човек.

Той не ме поглежда. Мисля, че той гледа отляво надясно, но не улавя това, което се вижда. Вероятно няма вътрешната сила да се концентрира върху това, което се случва пред него. Как да привличам вниманието към себе си? Как да му помогнете да се прегрупира? Най-близко до него е изкуството му. Трябва да му напомня за него. Накарай го да ме погледне внимателно. Но как..? Когато започнах да изграждам рамка, започвайки с една много голяма – тялото изчезна, една глава. Своеобразен пиедестал, изчезнал с конкретни детайли – кльощави рамене, гънки на ризата, обща немощ, натурализъм. Стигам до заключението, че не можете да снимате в близък план. Изграждане на композиция с ръце и рамене. Тя е малко диагонална, динамична. Детайлите на ризата, асиметричният хоризонт на раменете – всичко това се превръща в необходими атрибути. Високото, набръчкано чело и сресаната коса показват, че мъжът е готов да продължи да живее и работи. Какво да направите? Как да вдъхна живот на своя герой. „Как да го накарам да се интересува от моите гости??

Минават няколко мъчителни минути. Изстрелът започва да пада. Чувам въпроси от моите колеги..

Редовете, написани от човека, който седеше пред мен, се появиха в главата ми от само себе си. Показвам с жест на колегите си. Започнах да рецитирам:

– Дамата проверяваше багажа си

Диванът,

Куфарче,

Куфарче,

Картината,

Кошница,

Картон

И малкото куче.

При първите думи очите му проблеснаха и се стрелнаха в моята посока с повишено внимание. Моментна реакция от моя страна. Помислих си: „Спрете!“. Отдръпнах се със свален фотоапарат, сякаш исках да кажа: „Снимката свърши. За известно време още журналисти атакуваха нашия герой. Той отговори бавно. казва, че думата „outlook“ е добра за името на списанието, че му желае творчески успех, че всичко е чудесно и че е много щастлив, че има такъв екип.

Не, не можете да бъдете толкова самоуверени, трябва да повторите ситуацията. Бях недоволен и от светлината. Обръщам се към колегите си:

– Бихте ли държали лампата и този лист тук?. От едната страна насочвам източника на светлина към чаршафа, като по този начин създавам мека светлина, а от лявата страна настолната лампа осветява горната част на главата му. Поправям го малко. Харесва ми, картината, която съм поставил. Сега въпросът беше как да открия очите, как да ги отворя, как да ги накарам да ме погледнат отново? Повтаряне на едно и също движение. Четене:

– А това е пшеница, съхранявана в тъмен килер. В къщата, която Джак построи.

Той почти се усмихна, докато ме гледаше. Натискам бутона отново.

Не видях резултата, докато не влязох в лабораторията. Показах материала, имаше много невпечатляващи кадри и само тези два, които внимателно бях подготвил, се оказаха перфектни. Единият беше малко по-добър от другия. Погледът на маестрото беше съсредоточен, внимателен. Очилата със силни минусови стъкла го караха да се взира. Само тази рамка може да получи правото да продължи да живее. Смятах задачата си за изпълнена.