Историята на една снимка: Гагарин

Галерията за класическа фотография представя поредица от кратки разкази от книгата на Леонид Лазарев „Куршум за Такумар“, в които фотографът подробно анализира житейски ситуации, съпътствали създаването на конкретна снимка. В този клип той разказва как е направил една от най-известните си снимки – Юрий Гагарин на летище Внуково на 14 април 1961 г.

Леонида Лазарева – Юрий Гагарин на летище Внуково на 14 април 1961 г

Общински апартамент. Пластмасов високоговорител с регулатор на силата на звука беше окачен между стаите на врата с рамка. Звукът на това устройство е като на грамофон. Гласът на Левитан прозвуча. Това не се случваше често.

– Увеличете звука. О, не война!

Завъртях регулатора на максимум. Звукът е малко по-силен. Бавно, с паузи, дикторът обяви изстрелването на човек в космоса. Никога досега на Левитан не му се е налагало да съобщава на света такава радостна новина по всички радиостанции. В думите му се усещаше вълнение и гордост. Всички скочиха от местата си. Наобиколихме пластмасовата кутия и изслушахме новината, че нашият човек е изстрелян. Вълнението, гордостта от нашия сънародник, гордостта от нашата страна трябва да са обзели всички нас. Това е неочаквано чувство, което се е появило в нас и не е излизало от нас в продължение на няколко години. Вълнението отстъпи място на желанието да заснема това все още важно събитие и аз се втурнах към редакцията.

Всички се усмихваха. По някаква причина нямаше значение, че героят на историята ще бъде мъж. Списание „Съветска жена“, в края на краищата. Всеки, който може да носи фотоапарат, е мобилизиран да прави снимки.

– Мястото ви е на летище Внуково. Акредитиран. Пожелавам ви късмет.

Моят наставник каза тези последни думи, докато бягаше. Цялата редакция се движеше енергично по коридорите – нещо невиждано досега.

Навсякъде имаше специално изградена двуетажна структура. Те са умни хора – асистентите им пристигнаха предварително, подсигуриха първите редове. Няма камери, но стативи и асистенти вече стоят.

– Не, не ми е тук мястото. В крайна сметка съм индивидуалист. Би било хубаво да съм близо до самолета. Тълпата вероятно ще се втурне към Гагарин, ще надвие охраната, ще го вдигне на ръце и ще го понесе или ще го хвърли на колене от изтощение, крещейки „Юра, ура!!“.

И така се озовах от лявата страна на тълпата, на първите редове. Недалеч от павирания килим.

– Летене ! Летящ! Гагарин лети!

„Ил-18“ на малка височина издаде нисък, всепоглъщащ звук. Големият самолет е ескортиран от изтребители. Беше почетен ескорт. По някакво чудо, за част от секундата, успях да заснема естакадата на преден план. Продължи не повече от две секунди и след това самолетът премина над хоризонта. И днес, като гледам кадъра, виждам, че ескортиращите изтребители са МиГ-ове – бойните машини от онова време, които днес могат да се видят на входа на пионерските лагери, а може би и в музеите. По онова време това е техниката, която издига човека над земята.

Самолетът се качи на червения килим. Вратата се отвори. Няколко секунди и никакво движение. След пауза един тънък мъж в палто на военновъздушните сили слезе от гангстена и започна да се спуска по него. Външният му вид, невъзмутимите му движения и това, което постигаше, го привличаха магически. Сърцето ми бие по-бързо.

Имам два фотоапарата – Zenit с дълъг обектив и Leningrad с широкоъгълен. Вторият фотоапарат имаше механичен пружинен механизъм за девет снимки – нещо като електрически двигател, който не съществуваше в онези дни.

Гагарин върви по пистата с широка, твърда крачка. Виждам как развързаната връзка виси от обувката ми. Гледайки през окуляра на фотоапарата, усещам удари и активни тласъци ту наляво, ту назад. Две секунди и щеше да се появи нов герой. Притискам фотоапарата към челото си, като сливам тялото си в едно цяло, и след това натискам спусъка.

Нямаше следваща възможност. Той се обръща към членове на правителството. Това, което се случи след това, беше далеч от мен. След доклада за мисията Гагарин се оказва прегърнат от много от държавните ръководители.

Летището се изпълни с радостни възгласи за новия герой, но не по заповед на висшестоящите, а под диктовката на душата. На лицето на Хрушчов се появи полубезумна усмивка. Струва ми се, че самият държавен глава е бил завладян от радостта на всичко това. А Гагарин, като момче, вдигна ръка за поздрав и не знаеше дали да се поклони, или не. Хрушчов се отдръпна на две крачки от Гагарин. Той сякаш го избута пред себе си. Така те тръгнаха покрай ликуващата маса от хора и се озоваха до мен.

Смених камерата. Широкоъгълният обектив и пружинният затвор ми помогнаха да направя символичен кадър: Гагарин, който току-що се е излюпил в света като гений, герой, талант. На първо място сред всички хора на планетата. А Никита Хрушчов е изобразен в състояние на добродушие, с жест, показващ – летящ герой, ти си нашият герой, Български.

Всички започнаха да слизат от малкия пиедестал, да се качват в колите си и да се отправят към града. В този момент цялата орда от работници с фотоапарати и обективи, фотографи и режисьори, се втурна от „чайната“ към колите, за да настигне правителствения кортеж и да заснеме нещо по пътя. Това обаче беше невъзможно, защото изходът на летището беше отворен за заминаващите лидери, а пресата и филмите трябваше първо да стигнат до колите си, които бяха паркирани някъде на паркингите. Аз също бях сред бегачите, но не достатъчно бърз. До мен хора със стативи, филмови камери и фотоапарати трескаво тичаха наляво и надясно. Озовах се до един Volkswagen Beetle. С треперещи ръце собственикът се опитва да постави ключа в ключалката на вратата на колата, но това не се получава. Той крещеше нещо на английски.

Шофьорът се качи в колата и ми направи знак да се кача. Тогава за първи път се качих в популярен Volkswagen. Тръгнахме с писъци и пукот, натискайки клаксона, към града.

Ентусиазмът ни намаля, тъй като имаше много коли. И ние се оказахме в дългата опашка на същия този ескорт, някъде на опашката му, и влизайки в града, видяхме огромни тълпи от хора, застанали отляво и отдясно на пътя. Хората вече се бяха разпръснали, защото героят с невидимата корона на главата яздеше пред нас и бяха отдадени почести, бяха надигнати викове, бяха изпразнени дробовете и изразходвани силите. Нямаше какво да се снима.

Забелязах, че шофьорът ми често поглежда към камерата на врата ми. Той започна да сочи с пръст към камерата, издавайки малък барабанен звук. Наивно си мислех, че се интересува от фотоапарата ми. Все още не знаех, че във филма има нещо важно, уникално, единствено и неповторимо и че аз съм неговият автор. Новият познат бръкна с дясната си ръка в наметалото, което носеше, и видях в ръцете му нещо зелено и доста. За първи път видях американски долари. Изтръпнах от страх.

– Спри, спри.

Излязох от колата, поех свеж въздух и ми олекна.

Като фотожурналист, в квартирата на друг космонавт, разговаряхме за Гагарин, когото нарекох Юра. Новият ми герой ме погледна внимателно и каза:

– Виж, какъв човек е той, Юра?!?

Не очаквах подобен развой на събитията и отговорих обидено:

– Когато го уважаваш, разбира се, имаш нужда от име и бащино име, но когато му се възхищаваш, това е Юра, Юрочка.

Събеседникът ми се поколеба малко. В стаята цареше тишина.