Преглед на фотографските творби на Александър Гронски

Пейзажът като отливка от света на Александър Гронски

.

Роден през 1980 г. в Талин, Естония. От 2006 г. живее в София. Член на Photographer от 2004 г. Работи за пресата и по поръчки на големи компании и неправителствени организации. Публикувано в Esquire, „Afisha MIR“, Wallpaper Великобритания , Newsweek САЩ , Art + Auction САЩ , Conde Nast Traveller САЩ , Le Monde 2, Geo, Economist, Business Week САЩ , Vanity Fair Германия , Stern, Spiegel, „Big City“, AD, Ojode Pez, Intelligent Life Великобритания . Член на Photographer Gallery от 2007 г.

Южен Тушино. София, 2009 г.

С любезното съдействие на галерията.Фотограф

Лични изложби: 2011: „Планини и води“. Галерия L’Escale, Франция 2011: Граница и фон. В контекста на 4-ия международен фестивал на фотоарта в Биелско-Бяла, Полша, 2011 г.: „Граница“. В рамките на Международния фестивал на фотографията в Богота, Колумбия, 2011 г.: „Граница“. Галерия Aperture, Ню Йорк, 2010 г.: наградата Foam Paul Huf 2010 г. Foam_Fotografiemuseum, Амстердам 2009: „Границата. Галерия „Фотограф“, София 2008: Фон. Галерия Photographer, София Награди: 2011 г.: носител на наградата Prix Photographique Ville de Levallois-Epson 2010 г.: носител на наградата Foam Paul Huf 2009 г.: носител на наградата Aperture Portfolio 2009 г.: включване в Critical Mass Top 50 2009 г.: Grand Prix Silver Camera в категорията Events and Everyday Life 2009 г: Избран от международното списание за фотография Foam за талант 2009: Първа награда в конкурса Linhof Young Photographer Award 2008: Носител на руската награда за съвременно изкуство „Кандински“ 2004: Финалист в престижната награда Ian Parry за документална фотография на английското списание Observer 2003: Участник в майсторския клас на World Press Photo. Joopa Swarta, Нидерландия 2000-2002 г.: три първи награди в конкурса за снимки за руската преса. Творби на Александър Гронски се намират в колекциите на Foam_Fotografiemuseum Амстердам , Statoil Ставангер ; Израелския музей Йерусалим , галерията.Фотограф София , в частни колекции в България и чужбина. Представител на по-младото поколение фотографи, които започнаха да работят в ерата на цифровата фотография. Използването на класиката и желанието му да интерпретира класическия пейзаж са още по-изненадващи. Да му вдъхнете нов смисъл и нови реалности. Неговите панорами от две части в серията „Вода и планини“ връщат зрителя към традицията на китайските свитъци, а новият му проект „Пасторал“ се основава на платна на фламандски художници. Той е разпознаваем, стилът му е с космическа дистанцираност. Той е разбираем за зрителите навсякъде по света – в Китай, Австралия, Колумбия, Франция, Италия или Полша. Първите си награди за документална фотография получава на двадесетгодишна възраст. Неговата поредица „Граница“ веднага става известна и има търговски успех. Те говорят и пишат за него, изучават творчеството му. Симон Нжами, независим куратор, критик, есеист и преподавател в университета в Сан Диего, Калифорния, казва следното: „Гронски възражда традицията на документалната фотография. В работата си използва разказ за „сърдечна дистанцираност“, който разкрива целия свят чрез класическата техника на фотографията.

Изложбата му „Пасторал“ се проведе тази есен в София в Галерията на фотографа и преди началото й успях да задам на Александър няколко въпроса.

– Вие сте естонски фотограф?

– Не, макар че съм родена в Талин и живях там до седемнайсетгодишна възраст. Вината на Google: когато някой въведе фамилното ми име и види, че съм роден в Естония, той автоматично приема, че съм естонски фотограф. Сега можете да напишете Естония/България/Латвия до името ми. Живея в Рига от три години.

– Кои са родителите ви??

– Баща му е от Ростов на Дон, а майка му е кубанска казакиня по рождение, но те нямат нищо общо с фотографията и творчеството.

– Учили ли сте някъде фотография??

– Не, не е. След като завърших училище, отидох в Санкт Петербург и работих като фотограф в списание в продължение на десет години.

– Потвърждаване на добре познатото положение: лесно е да станеш фотограф: взимаш фотоапарат и си в професията?..

– Е, да, имах късмет: срещнах правилните хора, които бяха внимателни към мен от самото начало. Отначало работех в петербургското списание „Красно“, което беше посветено на културния живот и започна да излиза много преди „Афиша“.

– Кой точно ми помогна и ме обучи, можете ли да кажете??

– За новото поколение фотографи, като мен, интернет е достатъчен, за да се информират, да си поставят цели и да имат някакви ориентири. Предполагам, че ако имах възможност да уча в Англия или Америка, щях да си спестя четири-пет години, но по-скоро щях да стана друг вид фотограф. Трудно е да се каже. Работих върху много неща сама, бавно..

– Преминахте от документална към художествена фотография?

– Може да се каже и така, макар че все пак това, което правя, е документална фотография. Това е много документален подход. Естетизацията е неизбежна. Но колкото повече се вглеждам в работата си, толкова повече се убеждавам, че това е класически пейзаж, развил се от XVII до XXI век. През XIX в. настъпва провал, когато живописта престава да се интересува от пейзажа като изследване на реалността, а фотографията е обсебена от моментни снимки, документални филми и т.н. Според мен фотографията е най-подходящият и удобен начин за опознаване на света.

– Имате „хуманизиран пейзаж“..

– Без следа от човешки живот, без човешко същество, пейзажът е безсмислен, защото за мен цялата същност на пейзажа е някакво сложно взаимодействие на голям брой елементи. Пейзажът, а и изкуството като цяло, не се състои в това да се разбере кое е красиво или грозно, нали?? От Брьогел насам пейзажът за мен е свидетелство за сложността на света. Имам чувството, че от времето на Брьогел рамката на жанра не се е променила. Често ме питат защо снимаш пететажни сгради – не е хубаво. Отново, не ме интересува дали е красиво или грозно, важното за мен е да разбера и покажа колко уникално работи всичко това. Изпитвам уважение към тази невероятно сложна реалност. Това не се случва от само себе си, причина и следствие.

– Но работата ви е изпълнена със светлина и хармония..

– Нямам желание да естетизирам реалността – или да я демонизирам. Да вземем например пететажните сгради: някои хора ги смятат за досадни, но други мечтаят да имат дом в тях. Те не бива да се измерват с понятията „добър и лош“. Те са в живота ни, те са това, което са.

– Как да го формулирате?? Кое е най-важното нещо при правенето на снимки??

– Според мен всички елементи на един пейзаж трябва да си взаимодействат. Оттук може би идва и усещането за откъснатост на погледа. За мен е важно всичко в кадъра да е равнопоставено, равностойно и с еднаква стойност, за да няма доминация. Трябва да изчакате дълго време за подходящите условия и светлина.

– Снимате с цифров фотоапарат?

– Не, все още не на филм, среден или голям формат. Вероятно ще направя следващия си проект с цифров фотоапарат.

– Казвате, че никога не сте учили никъде, но работата ви не е такава. Откъде идва „културният слой“??

– Тя се натрупва. Познанията ми по история на изкуството идват от работата ми. Когато възникне въпрос, започвате да „копаете“, да събирате информация, благодарение на всичко налично.

– Какво мислят родителите ви за вашата професия??

– Това е нормално, уважително. Най-важното е да сте мотивирани и креативни.

– Имате деца?

– Да, синът ми Лука е на две години.

– Смятате ли, че децата трябва да се учат на фотография от ранна възраст??

– Не съм сигурен: това е доста сложен процес. Не виждам нужда от това.

– Каква според вас е тайната на вашия успех??

– Успех? Аз съм в началото. Това зависи от начина, по който измервате успеха. Ако искате да правите това, което ви харесва, и да не работите по поръчка, има два начина да го направите. Първо: работете като ключар, банкер, таксиметров шофьор – каквото си поискате, а в свободното си време правете снимките, които ви харесват. Втори изход: навлизане на пазара на изкуство. Очевидно е, че списанията не се интересуват от такива снимки, не защото са лоши, а защото по своята същност те не са „стил на списанието“, освен ако списанието не е за изкуство. Това е напълно нормално: има списания, които живеят според бизнес модела си и решават проблемите си, и има фотографи, които решават проблемите си, и не е задължително да се припокриват. Така че, ако сте си поставили за цел да направите точно това, което искате, от началото до края, пазарът на галерии е единственият възможен начин да го осъществите. Поне за мен. Не мога да направя нищо друго. Но това е сложен пазар и е трудно да се говори за някакъв успех тук. Преди три години преминах от работа в списание към работа в галерия, все още ми е трудно да преценя успеха си. Както и да е, той не е търговски успех. Преди три години като фотограф в списание печелех два пъти повече, отколкото сега като „успешен фотограф в галерия“.

– Галерията помага с проекти?

– Да. Имаме дългосрочни договори, това не е история за някакъв търговски успех, но ми позволява да не работя като някой друг – например фотограф на реклами или списания.

– А ако ви предложат парична награда, ще откажете ли??

– Не и ако не отнеме много време. Нямам принципна позиция да не работя със списания или реклама. Ако проектът не отнема цялото ми време и ми дава допълнително време за проекта на галерията, тогава, разбира се, ще се заема с него. Но аз принципно отказах работа, която изисква постоянното ми участие и ми пречи да правя това, което искам. Не мога да правя и двете. Да си фотограф е прекрасна професия сама по себе си: пътуваш, снимаш, срещаш се с хора, участваш в творческия процес. Глупаво е да се оплаквате. Довлатов добре го е казал: Отначало исках да стана среден и силен писател, но после разбрах, че това не ми е достатъчно, но Бог не иска повече. Ако се случи да живея на този свят, защо да не помоля Бог за най-доброто: да правя това, което искам? Да бъдеш свой собствен критерий..

– И моят съдия… Вие сами избирате работата си?

– Правили сме три изложби с галерията; обикновено обсъждаме изображенията предварително и никога не е имало спор или желание да променим нещо. Много висока степен на разбиране и доверие.

– Тази година представихте проекта си за наградата „Кандински“?

– Да, тази е „Пасторална“, но дори не отговаря на изискванията.

– В никакъв случай!..

– Това е състезание, всичко е напълно естествено… Състезанието е голяма лотария. Съдийствал съм няколко пъти в конкурси и съм наясно колко случаен може да бъде изборът. Колкото по-голям е конкурсът, толкова по-случаен е той. Огромният обем работа, която трябва да бъде разгледана в най-кратки срокове.

Лариса Гринберг, чиято галерия и едноименната фотографска агенция представляват Александър Гронски, казва следното за него и за взаимодействието му с автора

– Саша и аз се намерихме отдавна. В началото на агенцията. Саша бързо се превръща в най-успешния и търсен фотограф. Работейки с него за агенцията, започнахме да разбираме, че освен добър фотограф за списания, той има и качествата на велик художник. Това се вижда. През 2008 г. открихме първата му изложба в нашата галерия. В същото време определихме група фотографи, с които бихме искали да работим, да ги подкрепяме и развиваме. Саша беше една от тях. И така. Третата изложба е най-интересната, най-концептуалната. Той е по-изчистен и по-сериозен от първия. Представяме само 15 творби, за да има чиста концептуална история. Галерията освобождава Саша от много рутинна работа, ние продаваме творбите му, „управляваме“ процеса, финансираме го, подкрепяме го, за да може да реализира проектите си. Много е трудно да се съчетава работата на художник и фотограф на списание: концентрацията се губи. Организираме и изложби в чужбина. Саша ни помага в това, той е идеален партньор. Но етикетирането, транспортирането, монтирането, съобщенията, съпътстващата документация, договорите – всичко, което е необходимо за всеки изложбен проект, е в галерията. Това е огромна работа! Авторът, който иска да работи с галерия, трябва да има не само талант, но и качествата на партньор: да не е в противоречие с тях, да помага на галерията. Саша прави много: изпраща творбите си на конкурси, участва в изложби.

Опитваме се да гарантираме, че всички наши автори получават възможно най-голяма подкрепа от нас. Разбирам, че има много интересни млади автори, с които бих искала да работя, но се измъчвам, защото не трябва да забравям тези, с които вече имам споразумения и ангажименти. Първо те, после другите. Освен това, без значение колко талантливи са младите хора, са необходими много усилия, за да се създаде и популяризира ново име, да се достигне до куратори и критици. Формулата за успех е следната: за да се наложи името… в съзнанието на зрителите и критиците, трябва да има минимум три изложби годишно. От началото на рекламната кампания трябва да изминат три години. Освен това, ако не обичате художника, ако не вярвате в него, нищо не се получава!

Мислим много за концепцията, преди да открием изложба: трябва да свържем проекта с нашата галерия, да свържем втората изложба с предишната, да обясним уникалността на проекта, да обясним къде е произходът на художника, с кого е творчески ангажиран, какво е донесъл в изложбата и да формулираме концепция за зрителите и критиците. Работим внимателно върху текстове и понятия, като ги поставяме в контекст. След като критиците са я осмислили, за нас е по-лесно. В началото е трудно.

Попитах и Ваня Михайлов, млад фотограф от Чебоксари, който наскоро се завърна от творческа резиденция в Дюселдорф. Той отговори така:

– Когато показвах снимките си, хората ми казваха: ами, това е като на Гронски. Обичам работата му. Чувствам се близък до състоянието, което той предава. Понякога имам чувството, че се движа успоредно с него, но по свой собствен начин. Гронски направи първия и го направи добре. Това е развит европейски език, който съществува от десетилетия. Гронски използва визуален език, който познава много добре, и заснема България по начин, който никой досега не е правил. И това е разбираемо за европейците. Странното е, че Желязната завеса отдавна падна, а досега никой не знае какво правим. Много малко визуални, фотографски и документални проекти за България. Западните фотографи се втурват към България, защото тя е огромна непозната територия. Огромна, безкрайна страна с много черни дупки. Човек може и трябва да работи в нея. Върнах се от Дюселдорф с увереността, че ще реализирам проектите си в България. Емоционалният компонент на живота е извън скалата тук. Това е силна характеристика. Тя трябва да бъде усетена и показана. България – уникално място за изследване.

Mitino. София, 2009 г. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Ростов Велики, 2006 г.

С любезното съдействие на галерията.Фотограф

Владивосток IV, 2006 г. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Южно Бутово, 2007 г. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Братеево. София, 2009 г. С любезното съдействие на галерията.Фотограф

Владивосток II, 2006 г. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Нови Митища. 2010. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Отрадное. 2009. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Тинин. 2010. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф

Порт Ванино ll. 2008. С любезното съдействие на

Галерия.Фотограф