Натюрморт: мъртва природа или тих живот?

Почти всички традиционни жанрове на живописта при появата на фотографията ако това е технически възможно . Забележителни артефакти от историята на фотографията – снимките на Ниепсе върху метални плочи със скорост на затвора от осем часа – бяха пейзажи и натюрморти. Докато първата снимка, „Изглед от прозореца“, може да се смята за първата „пряка“ неинсценирана фотография, то „втората“ която за съжаление е оцеляла само в репродукции , натюрморт с бутилка, букет, чаша и парче хляб, е пример за „конструирана реалност“, инсценирана снимка с обмислена композиция и вероятно някакъв символичен смисъл.

1. Андре Кертес. Вилица, Париж, 1928 г

Натюрмортите от XIX в. са вдъхновени от най-различни живописни традиции както и други жанрове на младата фотография . Скулптурни бюстове, книги, прибори за хранене, разкошни гроздове, цветя, черепи, пясъчни часовници, победена игра… Мимолетността на времето, безсмислието на надеждите, насладата от земята или възхвалата на скромността, както и възхищението от способността на фотографията да предава текстура, мащаб и детайли.

Натюрмортът често се използва не само за представяне на традиционни алегории, но и за изразяване на специфично отношение към фотографията и нейното място в изобразителното изкуство. Историкът на фотографията Иън Джефри отбелязва значителния брой натюрморти, състоящи се от гребла, лопати, лейки и други градински и дърводелски инструменти.

Размислите на фотографите за ръчния труд сякаш приравняват собствения им труд към занаятчийския – естествен и честен. Но претенцията на фотографията за царството на изяществото е очевидна още от самото начало. Фотографията е загадъчен хибрид. Красивите натюрморти, подобни на холандската или фламандската живопис, са създадени от човека и са „заснети“, получени, взети, подобно на някои геоложки образци.

Може би един от най-фотографските типове натюрморти, които нямат традиционни аналози в предмодернистичната живопис, е натюрмортът без предмет, съставен от случайни предмети, заснети фрагментарно или от необичаен ъгъл, които са ценни само заради формата си. Този вид натюрморт се появява през 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. Това е време на експериментиране с формите, разработване на нови езици на изкуството за описание и анализ на променящия се свят.

Визуални пъзели, пресичащи се плоскости от парчета стъкло, огледала и хартия, прости и познати лъжици, вилици и чинии, подредени нелогично, брутално изрязани, драматично осветени, влизащи и излизащи от пространствени конфликти помежду си по остроумен начин. Също така странни комбинации от обекти, които в реалния живот не се срещат на една и съща повърхност, но когато внезапно се срещнат на снимка, пораждат интересни визуални впечатления и неочаквани асоциации. Подобни натюрморти, очарователни със своята изтънчена странност, скоро намират приложение в рекламата. Ярък пример за това е известната „Яка“ на Пол Утърбридж или рекламите на Едуард Стайхен.

Първата половина на ХХ век е времето на последователното самоопределяне на фотографията, когато тя осъзнава собствената си естетика и философия, специалната си връзка с реалността и символизма, различна от другите форми на изкуство. Класическият подход към фотографията на натюрморт се появява през 30-те години на ХХ век, когато групата f/64 представя своя манифест. Фотографията, като приема естествените си условности и ограничения, без да имитира живописта, може да улови, разкрие и обясни красотата на обикновеното ежедневие, като издигне познатите предмети до нивото на символично обобщение. Стайни растения в саксии, яйца и бутилки от мляко, зеленчуци от градината, съдове и домакински прибори могат да се превърнат във фотографски бижута.

2. Александър Слюсарев. Натюрморт от 70-те до 80-те години на ХХ век.

3. Андре Кертес. В студиото на Мондриан, Париж, 1926 г

Модернистичните експерименти, които хвърлят светлина върху способността на фотографията да разкрива обикновеното по необичаен начин, но така, че реалността все още да може да бъде разпозната безпогрешно, проправят пътя за натюрмортите на Едуард Уестън, който, според Ансел Адамс, „пресъздава света около себе си, откривайки в нещата техните общи елементи“. Следващите поколения фотографи, от Судек до Мейпълторп, които избират този път, не излизат извън рамките на ограничен набор от теми: стъкло, порцелан, плодове, цветя. Майсторски манипулирайки осветлението и композицията, те създават многобройни вариации на класическия натюрморт, разширявайки хоризонтите на погледа, но без да противоречат на традиционните представи за красота.

Фотографът, който се насочва към натюрморта днес, може да усвои някой от съществуващите модели и да продължи традицията. Мнозина обаче са по-заинтересовани да анализират тази традиция и да разсъждават върху мястото и ролята на фотографията като изкуство и документ, както и на художника като интерпретатор. Така натюрмортът се превръща в инструмент за изучаване на натюрморта.

Така например американската художничка Шарън Кор възпроизвежда щателно в своите фотографии натюрмортите на Рафаел Пийл, художник от началото на XIX век, като полага почти повече усилия за създаването им, отколкото самият художник за своите картини а той е нарисувал доста картини . Търсейки илюзионистична прилика с живописта, опитвайки се да пресъздаде вярно духа и настроението на епохата, Шарън Кор отглежда цветя и зеленчуци в зеленчуковата градина сортовете от XIX в. са били по-малки от днешните , купува чинии и вази от антикварни магазини от началото на XIX в. и внимателно работи върху цвета, опитвайки се да направи така, че фотографиите да приличат на картините. По същия начин, по който самият Рафаел Пийл рисува картините си с максимален реализъм и реалистичност.

Какъв е резултатът? Това, което виждаме, е картина или снимка? Стари или модерни? Истински или фалшив? Оригинал или репродукция? Но във всеки случай като цяло изглежда симпатично и привлекателно. Композиционно балансиран и цветен, спокоен, елегантен и традиционен. Добър или лош, и най-вече защо?? Какво очакваме от един натюрморт и какъв смисъл влагаме в него??

Колко различно е нашето тълкуване на такъв натюрморт от това на зрителя от XIX в? Фотографът превежда репродукцията на картината обратно към обектите, които тя изобразява, с помощта на собствената си старателна работа и прави снимки, които изглеждат като репродукции на картината. Съществува ли изобщо непосредствена реалност или тя е скрита за нас от различните културни конструкции, през които я разглеждаме??

Другата е Лаура Летински, която прави композиционни натюрморти в най-добрите академични традиции подчертани с бяла покривка или сложна драперия . Традиционните за натюрморта теми за угасването, суетата на битието, ограничеността на земното изобилие също присъстват. Всъщност почти всички натюрморти на Летински са свързани именно с това. Но предметите, които ни се показват, не могат да бъдат наречени осветени от вековна традиция.

Мръсни пластмасови чаши, пънчета, остатъци от храна, размазани неестетично по чиниите, смачкани опаковки, различни боклуци… Последиците от пищно парти или скромна семейна вечеря изглеждат отблъскващо въпреки внимателната композиция, интересното осветление и деликатните цветове. Ефектът би могъл да се смекчи малко в една картина, но снимката ни показва позната реалност, от която е трудно да се абстрахираме.

Летински изследва възможностите и същността на натюрморта в нашето време. Когато започва да снима натюрморти, тя обикновено се опитва да ги сглоби от предмети със символичен оттенък, за да ги накара да говорят. Но резултатите от тези опити изглеждаха преднамерени, измислени и фалшиви. Съвременният човек чието визуално възприятие се определя почти изцяло от фотографията отдавна е престанал да мисли в термините на символите. Изобразените предмети вече не носят същия смисъл, както през XVII век.

Може би в съвременния натюрморт атмосферата е по-важна от значението, а предметите придобиват смисъл чрез описанието си. Една снимка и реакцията към нея разкриват отношението на обществото към обекта. Оформяме средата си, обзавеждаме домовете си, потребяваме стоки – голяма част от това се прави несъзнателно, но въпреки това цялото ни поведение е културно обусловено. Интересно е да наблюдаваш и да откриваш как работят нещата. Нашите реакции към фотографията, нашите оценки и асоциации, както и начинът, по който всичко това се определя, са предмет на изследването на фотографа. Той провежда това изследване, използвайки като инструмент натюрморта.

Фотографите, които предпочитат „намерената“, а не „конструираната“ реалност, се занимават със същия вид културологично изследване. Автори като Волфганг Тилманс, Найджъл Шафран и много други разглеждат един и същ въпрос от различни ъгли – способността на фотографията да придава смисъл на даден обект, да създава смисъл. Техните натюрморти изглеждат напълно спонтанни и затова подигравателни. Зрителят, който очаква от художника поне минимално редактиране на реалността, е объркан: какво е красивото в неизмитите чинии в мивката, хаотично разхвърляните списания на масата, хартиите и угарките от цигари в пепелника?

Консервативният зрител се връща към постулата на философа Роджър Скрутън отпреди няколко десетилетия: красивата снимка е снимка на красив обект. Ако човек смята, че изобразеният на картината обект е красив, то и картината съответно е красива. Разбира се, има и изключения, които само потвърждават правилото.

Фотографията разполага с арсенал, който позволява да се превърне грозното в красиво, както показват например Едуард Уестън и Ървинг Пен, които могат да придадат благороден вид на грозен зеленчук или дори на угарка от цигара, но усилията им са очевидни за зрителя и той е този, който ги оценява. Фотографът не просто е заснел всичко, както си е, а внимателно е композирал и подчертал някои неща, замаскирал ги е. Фотографията придава нов смисъл и стойност на реалността, като я трансформира.

„Намерените“ натюрморти обаче съвсем не са толкова прости. Те често са тези, които поставят въпроса: как фотографията поражда значения?? Колко много трябва да се промени реалността, за да й се възхищаваме? Може да е достатъчно да се направи обикновен отпечатък, така че снимката вече да се възприема като символична? Купчината чинии расте, осветлението се променя, цвете в саксия цъфти – и така животът продължава ден след ден. Как живеем живота си, как несъзнателно създаваме ред, как създаваме проекти от вещи, как организираме света около нас? И накрая, защо не искаме да мислим за всичко това като за произведение на изкуството, натюрморт? Или искаме да?..

4. Андрей Рогозин

5. Андре Кертес. Очила и тръба на Мондриан, 1926 г